В
началото на основаването на Църквата, вярващите в Господа Иисуса
Христа са имали като ръководни начала на благочестието Св. Писание и Св. Предание
(тогава все още незаписано). Казаното и извършеното от Господа Иисуса Христа
и от Неговите Апостоли, което не влязло в свещените новозаветни книги, било
възприето и запазено от църковното съзнание като неизменно правило на вярата.
Постепенно то кристализирало в писмени паметници, появили се след времето на
св.Апостоли. Такива писмени паметници, в които се съдържа Свещ. Предание, са
Апостолските правила, вероопределенията и правилата (или каноните)
на Вселенските събори и на тези поместни събори, чийто авторитет е признат от
Шестия вселенски събор, а също - творенията на св. отци и учители на Църквата
(Коев,Т. Православен катехизис и послание на
Източните патриарси за Православната вяра, С., 1991, с.21-22) .
Задължителното признаване и съблюдаване на Св. Предание е
указано и в новозаветните Писания:
"И тъй, братя, стойте и дръжте преданията, които научихте било
чрез наше слово, било чрез наше послание" (2 Сол. 2:15),
"Похвалявам ви, братя, че ме помните за всичко и държите преданията
тъй, както съм ви ги предал" (1 Кор.11:2),
"О, Тимотее! пази онова, що ти е предадено, и се отвръщай от скверното
празнодумство и от възраженията на лъжовната наука, с която, като се занимават,
някои се отклониха от вярата" (1 Тим.6:20-21).
Но с течение на времето и поради оскъдняването на любовта и единомислието
между християните, особено след прекратяването на гоненията, се появили разномислия
и ереси.В тълкуването на Св. Писание също се появили различия, както и в църковния
живот и практика. Нуждата да се решат тези проблеми наложила свикването на Вселенски
църковни събори, които единствени представляват висшият авторитет в управлението
на Църквата (Върховното управление на Църквата
не е еднолично, а съборно, и принадлежи на Вселенските събори. Те се свиквали
по примера на Апостолския събор (51 г.) и също както на него, и на тях присъствувал
Сам Светият Дух (Деян.15:28), под Чието вдъхновение се изработвали съборните
решения. В този смисъл, непогрешимостта по въпросите на вярата се отнася не
до някой отделен човек, а до цялата Църква, представена в пълнота на Вселенските
събори.) . Тези събори имали за цел да изтълкуват правилно Свещеното
Писание, а не да прибавят нещо ново, да изяснят кое е истинското Христово учение,
как да се разбира то и как практически да се прилага. Така Вселенските събори
имат за цел да изяснят възникналите разногласия относно тълкуването на Св. Писание
и да узаконят правилното църковно учение. По този начин решенията на Вселенските
събори са неразривно свързани със Св. Писание като едно цяло, по подобие на
учебниците по теория и практика по един и същ предмет. Затова в св. Църква каноните
на Вселенските събори се почитат еднакво със Св. Писание и това е запечатано
още на Апостолския събор с думите: "Угодно бе на Светаго Духа и нам"
(Деян.15:28). От Св. Писание ние знаем, че най-тежкия и
непростим грях е хулата против Св.Дух (Лук. 12:10), и
нарушаването на каноните на Вселенските събори, което е
противене на боговдъхновеното съборно решение, се явява такава хула.
На тези църковни събори е въведен принципът на съборност, който
означава, че всички членове на събора трябва да бъдат единомислени по всички
въпроси. Ако само един член не е съгласен с дадено постановление, то то не се
приема (Такъв ярък пример виждаме при установяването
на Флорентинската уния, която на практика е изгубила всякакво значение, понеже
само един от представителите на Източните църкви - св.Марк Ефески отказал да
я подпише) . Този принцип се различава от демократичния (болшинство при
гласуване), при който членовете имат право да запазят своето различно от общото
мнение. Поради това пълно единомислие и съгласуваност със Св. Писание, решенията
на Църковните събори се явяват висш и неприкосновен авторитет и тяхното нарушаване
представлява единствения непростим грях, според Св. Писание. И така, в Седмо
апостолско правило четем: "Епископ, презвитер или дякон, който празнува светия
ден на Пасхата преди пролетното равноденствие заедно с юдеите, да се низвергне
от свещен чин".
В 325 г. в малоазийския град Никея бил свикан Първия велик вселенски
събор. Един от важните проблеми за свикването му било съществуващото различие
между християните от Мала Азия и тези от Рим относно празнуването на Христовата
Пасха. Първите я празнували на 14-ти нисан, когато се празнувала и юдейската,
а вторите - в първия неделен ден след първото пълнолуние, идващо след пролетното
равноденствие. По такъв начин постът на едните съвпадал с пасхалните тържества
на другите. За предотвратяване на вредните последствия от разногласието в празнуването
на Пасхата и за да няма нищо общо в това тържество с юдеите, за да се изпълни
евангелската последователност, съборът постановил тя да се празнува във всички
църкви по едно и също време, именно в първия неделен ден след пълнолунието на
пролетното равноденствие. От това време е въведен в обща употреба и пасхалния
кръг, като ръководство за определяне на Пасхата за всяка година.
А в първо правило на Антиохийския събор четем: "Да бъдат отлъчени
от общение и изключени от Църквата всички ония, които дръзват да нарушават постановленията
на Светия и велик събор, станал в Никея, в присъствието на благочестивия и боголюбезен
цар Константин, относно празника на спасителната Пасха, ако продължават да противоборствуват
срещу доброто установление. Това постановяваме за миряните. А ако някой предстоятел
на църква, епископ, презвитер или дякон, подир настоящото определение, дръзне
да се отдели и заедно с юдеите да празнува Пасхата за развращаване на човеците
и за смущение на църквите, такъв светият събор още отсега осъжда на изключване
от Църквата, понеже е станал причина не само за своя грях, а и за разстройство
и развращаване на мнозина. И съборът изключва от свещенослужение не само такива,
а и всички ония, които дръзват да са в общение с тях, след като са били низвергнати
от свещенство. При това низвергнатите се лишават и от онази чест, която, според
светото правило, им принадлежи извън олтара като на посветени".
Във второ правило на Шестия вселенски събор е казано: "Този свети
събор призна за прекрасно и най-желателно и това, щото отсега занапред, за
душевна полза и лекуване на страстите да останат твърди и непокътнати осемдесетте
и пет правила, приети и утвърдени ... от името на светите и славни Апостоли
... Приемаме и всички други свещени правила, изложени от светите и блажени наши
отци ... и в Антиохия сирийска ... И никому да не бъде позволено да отменява
и изменява гореозначените правила или да приема други, освен отбелязаните правила
с лъжливи надписи, съставени от някои люде, които са се осмелили да търгуват
с истината", а в тълкуванието на това правило от Зонара четем: "Преди всичко
се заповядва да се пази определеното от свещените и всечестни Апостоли; по подобен
начин се определя да не се престъпва и никак в нищо да не се отслабя постановеното
от станалите по-рано събори. Сетне пък, правилото изброява съборите и против
кого всеки от тях бил събран, и какво нечестиво било въвеждано от еретиците,
и какво било постановено и утвърдено от всеки събор, и заповядва, вярата и постановките
на всички св. Отци да остават неизменни и твърди, - и заедно с това заповядва,
с любов да се приемат писанията им, и да се отхвърлят и предават на анатема
враговете на истината. Който пък не така разбира и прави, мисли и проповядва,
подхвърля го на наказание и го предава на анатема, защото, казва, ние не можем
ни да прибавим нещо към приетото от светите Отци, нито да отнемем каквото и
да е".
Анатема (от гр. anaqema - клетва, проклятие)
е най-висша и строга
мярка на църковно наказание. То се произнася при извършване на църковен съд
над известни хора - еретици, разколници и смутители на църковния ред - от една
страна, и за опазване на църковните правила за в бъдеще. Значението на анатемата
изобщо, е акт на отлъчване, отхвърляне от Бога (Рим.9:3)
и предаване на духовна смърт неразкаяния грешник (1
Кор.16:22): "Да бъде проклет" в смисъла на думите, казани от Спасителя:
"Идете от Мене проклети в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели"
(Мат.25:41). Грозното "анатема" тегне над всички отстъпници
от Православието. То ежегодно се възглася в Неделя на Православието, в деня
на възпоменаване тържеството на Църквата над своите врагове. Св. Църква произнася
следните думи: "Пленяващите своя разум в послушание на Божественото Откровение
и подвизаващи се за него, ублажаваме и възхваляваме; противящите се на истината,
ако те не са се покаяли пред Господа, Който очаква тяхното обръщане и разкаяние,
ако те не са пожелали да последват Свещеното Писание и Предание на Първенствуващата
Църква, отлъчваме и предаваме на анатема".
Въз основа на посочените правила, сведения за Пасхалията са подробно
изложени в каноническия сборник от XIV в. "Синтагма". Без да се спираме на него
подробно, ще отбележим само, че за правилното определяне на празнуването на
Пасха трябва да се спазват четири условия:
- Пасха да бъде след пролетното равноденствие;
- Да бъде след пълнолунието, което го следва непосредствено;
- Да бъде в първия неделен ден след споменатото пълнолуние;
- Да не съвпада този празник с юдейската пасха, от която зависи
определянето на неговото време.
Тези правила само в периода за 100 години, от 1888 г. до 1988 г.,
католиците са ги нарушили грубо 23 пъти, като 4 пъти са празнували заедно с
юдеите и 19 пъти - дръзко - даже по-рано от тях. А през 1921 г. еврейската пасха
е била на 10 април, докато католическата се е празнувала на 11 март, т.е. почти
месец по-рано от юдейската, в противовес на евангелските събития.
Явното отлъчване в гореспоменатите правила на нарушителите на църковния
календар е принудило привържениците на григорианския календар да търсят компромисно
решение, създавайки т.нар. "новоюлиянски" календар. В действителност този календар
представлява опит за безболезнен преход от църковния календар към григориански.
"Новоюлиянският" календар прикрива това под обясненията, че той съвпада напълно
с григорианския само до 2800 г., след което ще се яви разлика от един ден до
2900 г., след което отново ще бъдат еднакви с григорианския. В главата "Същност
на църковния календар" ние изяснихме, че всеки опит за съставяне на какъвто
и да било друг църковен календар, освен съществуващия, ще бъде неуспешен. В
случая, новият календар представлява смес от църковния подвижен кръг и неподвижния
месецослов на григорианския (или "новоюлиянския") календар. Понеже ако бяха
въвели "новоюлиянския" календар и за по-движните празници, новостилците биха
попаднали под анатемата, изречена в каноните (7 Ап. правило, 1 Ант.). За да
избягнат това, те са въвели два календара: за неподвижните празници - григорианския
календар, а за подвижните - църковната Пасхалия. По такъв начин те изкуствено
са "скалъпили" сегашния нов календар, което доведе до пълно объркване на ритъма
на църковния живот, в това число - недопустимото от Църквата намаляване и понякога
премахване изцяло на Петровия пост, невъзможност за съчетаване на основните
богослужебни книги, "невалидност" на голяма част от Марковите глави, указващи
връзката между подвижните и неподвижните празници и др. Тук явно прозира опитът
за подривна дейност на този календар.
Без да се впускаме в много подробности в тази насока, ясно личи
пълното несъгласие и предаване на проклятие на всяко нововъведение. Във всички
правила се чувствува единомислие и като че ли те са писани от един човек. Светата
Майка - Църквата чадолюбиво се грижи и ни предпазва от каквито и да било изменения
на вярата. Тя не само постановява, но и принуждава всеки епископ при хиротонията
си да даде клетва: "Обещавам да пазя каноните на св.Апостоли и на 7-те Вселенски
и благочестивите поместни събори, узаконили запазването на правите повеления,
и каквито канони и свети устави в разните времена и години са наредени от истинските
поборници на Светата Вселенска източна Православна вяра, с това мое обещание
и тях потвърждавам, че ще ги пазя здраво и ненарушимо до края на моя живот.
И всичко онова, що те са приели, и аз приемам, а което те са отхвърлили, и аз
отхвърлям ... Ако нещо от обещаното тук от мен потъпча, или се покажа противен
на божествените правила ... веднага да бъда лишен от целия свой сан и власт,
без всякакво обяснение и слово, и да стана чужд на небесния дар, даден ми от
Св. Дух, при посвещението чрез ръковъзлагане".
От горепосоченото става ясно, че спазването на Апостолските и на
споменатите съборни правила (или канони) е неизменно задължително за всички
християни и никакво отклонение от тях не е допустимо, понеже тяхното нарушаване
всъщност е нарушаване и потъпкване на самото Свещено Предание.
Така нареченият "новоюлиянски" или "поправен юлиянски" календар
влиза, обаче, в разрез и с други църковни канони, защото в действителност той
сега, по своите неподвижни дати, е напълно еднакъв с григорианския.
Тридесет и седмо правило на Лаодикийския поместен събор гласи:
"Не трябва да се приемат празнични дарове, изпращани от юдеи или от еретици,
нито да се празнува заедно с тях".
А в 46-то Апостолско правило е казано: "Заповядваме да се низвергват
епископ или презвитер, които са приели кръщение или жертва на еретици, понеже:
какво съгласие може да има между Христа и велиара? Или какво общо има верният
с неверния?"
Така също се забранява да се молим заедно с еретици и да отиваме
на молитва в тяхното сборище (Апост.45,46; Лаод.33), не се
допуска те да присъствуват при свещенодействие и молитва с верните
(Тимот.9), нито даже да влизат в Божия дом, ако са неразкаяни
в ереста си (Лаод.6). От тях не трябва да се приема благословение
(Лаод.32), нито свидетелство против епископа и клира
(Апост.75; Втор.6). Изобщо, светите отци забраняват всяко
сближаване с еретици по отношение на църковно-богослужебния живот, понеже нищо
общо не може да има верният с неверния. Такова "общо", обаче, е "новоюлиянският"
(или, което е все едно - григорианският) календар. Православните християни, които
го приемат, празнуват неподвижните празници заедно с римокатолиците, макар не
заедно по място, но заедно по време, което също е недопустимо, още повече че св.
Църква от векове е осветила за богослужебна употреба своя църковен календар.
Макар днешните православни богослови обикновено да не наричат
римокатолиците "еретици", но папското учение е опасно за вярващите не по-малко
от която и да било ерес.
Св. Василий Велики определя: "Еретици са ... ония, които напълно
са се отделили и от самата вяра са се отчуждили ... "(1-во правило).
"Ереста ... е учение, ... отричащо основни верови положения"
(Коев,Т.,пос.съч., с.34).
Един от основните църковните догмати, който римокатолиците отричат,
е догматът за изхождането на Св. Дух "от Отца" (Йоан 15:26). Те са го изопачили
с еретическата прибавка: "и от Сина" (Filioque) и като учат по този начин неправилно
за Св. Дух, те Го хулят, т.е. говорят за Него неистина.
"Въвеждайки нов догмат, римската църква, освен догматическата страна,
е нарушила постановлението на Третия и на следващите събори (IV-VII събори),
което забранява да се внасят каквито и да било изменения в Никейския символ
на вярата след времето, когато Вторият вселенски събор му е дал окончателна
форма. По такъв начин тя е извършила и остро каноническо правонарушение" (Помазанскiй,
М.,протопр. Православное догматическое богословiе, Platina, California, 1992,
с.66).
Във верово отношение римокатолическата църква продължила да внася
нововъведения, по-главните от които са ученията за непорочно зачатие на Св.
Дева Мария (1854 г.), главенство и незаблудимост на папата (1870 г.) и др. Затова
нейното учение, като цяло, може да бъде определено като еретическо и чуждо на
благочестието, понеже в него има отричане на основни църковни догмати и въвеждане
на нови. Отношението на православните християни към римокатолиците, в този случай,
трябва да бъде същото, каквото е и към еретиците, т.е. не бива да се търси духовно
сближаване с тях, по същия начин, както не трябва да се търси такова и с
еретиците)
Опасна е не толкова формата, колкото същността на това заедно
празнуване с римокатолиците, понеже то създава една не винаги забележима, но
трайна и твърде опасна духовна близост с тях, която е начало на снизходителното
гледане на техните верови заблуждения. И при положение, че светите Отци са ни
оставили и осветили от векове утвърдения църковен календар, и не са открили в
него никакъв недостатък, недопустимо е сега той да се заменя с римокатолическия.
В някои държави, където Пасхалията не е променена, няма явни канонични
нарушения с въвеждането на новия календар за неподвижните празници. По този
повод архиепископ Серафим (Соболев) в доклада си за календарния въпрос, изнесен
през 1948 г. на Московската конференция, казва следното: "Ако по силата на каноническите
основания, приемането на новия стил в цялата му пълнота за нас е недопустимо,
то също така е недопустимо за православните християни и приемането на новия
стил в компромисна форма. Този компромис в последно време се наблюдава в живота
на някои православни църкви и се проявява в това, че Пасха се празнува по старата
православна Пасхалия, а всички непреходящи, неподвижни празници се празнуват
по новия стил. Но такъв смесен календар не може да бъде приет от православните,
тъй като той влече след себе си нарушаване на други църковни установления, за
които ни говори Уставът, и които свято и неотклонно трябва да бъдат спазвани
от нас, понеже ние не бива да се отклоняваме от послушанието към нашата Майка
- Църквата. Новостилците съгрешават именно с това непослушание. Ние казваме
това, като имаме предвид нарушаването от тях на изискването на Устава относно
неподвижните празници".
Често пъти привържениците на светоотеческия църковeн календар биват
неправомерно упреквани в разкол. В България тези привърженици не поддържат линията
на официалната църква в лицето на патриарха и получават нападки от нея. Но на
нас не ни е ясно това "обединение", към което те ни призовават, в името на какво
е? Към "обединение" ни призовава и идолът на бездушния интернационализъм ("Пролетарии
от всички страни, съединявайте се!"). Към подобно "обединение" на верова основа
призовава и икуменическия "Световен съвет на църквите". Но Църквата е една,
според деветия член на Символа на вярата. И св.Църква се моли:
Но тя ни призовава
за съединение в единомислие, в името на едната вяра. Тя ни подканя за обединение
в смисъл - да се върнат в нея, чрез покаяние, тези, които са отпаднали от нея,
а не "обединение" за сметка на потъпкване на нейните правила и канони. Това
не означава, че ние храним омраза към нашите врагове, но не можем да бъдем единомислени
с тях, защото тяхната цел не е ясна, или може би те не искат да я разберат.
Ако ние се съгласим с идеята за това тяхно "обединение", то автоматически ние
вече не сме православни, защото се обезсмисля подвига на хилядите мъченици и
изповедници, пострадали за каноните на св. Православна Църква, които тя почита,
и убити от инославни. Следователно ние не признаваме подвига на светите мъченици,
които са се борили да не се допуска общение с инославни, и са дали живота си
за чистотата на Православната вяра, т.е. ние ще считаме, че те са постъпили
неправилно, ще се явим несъгласни с тях, и понеже св. Църква ги почита и ублажава,
ще излезе, че според нас тя постъпва неправилно - т.е. ще бъдем отстъпници от
светата Православна Църква. Нещо повече, съдейки по делата на съвременните "православни"
икуменисти и новостилци, ако мислено им се зададе въпроса: "Защо в древност,
а и сега, много православни християни са търпели мъки и страдания, и са били
убивани, понеже не са искали да отстъпят от вярата си?", то повечето от тях,
заразени от днешния дух на "обединение", сигурно биха се учудили на такъв въпрос
и биха си отговорили: "Трябвало е да се обединят, да се съгласят, и нямало да
страдат". И ако не почитаме тези, които почита св. Църква, означава, че не почитаме
и самата Църква. Защото на съвременните "православни" икуменисти вероятно не
им се страда заради вярата и така им е по-лесно, да залъгват собствената си
съвест.
Някои казват: "Щом старостилците се отделят от църквата и от патриарха,
значи са разколници". И такова изречение, за незапознатите с проблема изглежда
логично на пръв поглед. Но в действителност патриархът и Синодът на която и
да било поместна църква не представляват авторитета на Вселенската Църква. Възможно
е дори една или повече поместни църкви да отпаднат от Вселенската Църква, какъвто
е случаят с римокатолическата, а също и със сирийската, коптската и арменската
(изпаднали в монофизитска ерес). И това не означава, че техните пасоми трябва
да си затварят очите и да приемат ереста на своите патриарси. На гореказаното
ни учат следните правила на св.Църква:
Трето правило на Третия Вселенски събор:
" ... Заповядваме, щото едномислените с Православния и Вселенски
събор членове от клира по никой начин да не се подчиняват на отстъпили или
отстъпващи от Православието епископи".
15-то правило на Двукратния събор:
" ... Ония, които се отделят от общение със своя предстоятел поради
някои ереси, осъдени от светите Събори или от Отците, т.е. когато той открито
проповядва ерес и явно учи това в Църквата, такива не само не подлежат на каноническо
наказание за това, че преди да има съборно решение са се отделили от такъв епископ,
а напротив, ще заслужат чест, която се пада на православни, понеже те не са
осъдили епископи, а лъжеепископи и лъжеучители, и не са разсекли с разкол единството
на Църквата, но обратно, побързали са да опазят Църквата от разколи и
разцепвания".
Относно свещениците и епископите, които са нарушили верността към
св.Църква, св.Атанасий Велики казва: "По-добре е без тях да се събираме в молитвения
храм, отколкото заедно с тях да се хвърлим, като с Ана и Каиафа, в геената огнена",
а св. Теодор Студит е уважавал като изповедници тези, които противодействуват
на нарушаването на Божиите или църковните заповеди. Сам той е прекъснал молитвено
общение със своя патриарх, който приел в общение осъден преди това презвитер
(Срв. Учение Православной Церкви ... , с.16, 20).
Каноните на св.Църква досега я запазваха от общение с различните
възникващи ереси. Тези ереси, поради несъгласието с Православието, образуваха
многочислените верови деноминации и секти. Сега икуменизмът призовава към "обединение"
с всички тях, без да изисква покаяние от тях, за да се върнат законно в лоното
на св. Църква, а "обединение" заради самото обединение, без да се знае в името
на какво. Така движението на икуменизма се явява конгломерат от всички ереси,
взети заедно, срещу които Църквата се бореше досега - с всяка една поотделно,
поради което той с право може да бъде наречен "ерес на ересите". Именно заради
тази причина ние не приемаме обединение с официалната Българска църква, която
участвува в икуменизма и използува неправославния т.нар. "поправен юлиянски"
календар.
Атонски преподобномъченици, пострадали от римокатолиците в XIII в.
"Братска" литургийна целувка между цариградския патриарх
Вартоломей и папския пратеник кардинал Касиди (30.XI.1992 г.)
Сравнете как са защитавали вярата светите Отци и как съвременните
"православни" икуменисти стават предатели на вярата.
Според местното предание, отпадналите от Православието атонски
монаси, които приели съединението с римокатолиците и съслужили заедно с тях,
били погребани в една пещера на морския бряг в околностите на Великата Лавра,
на скрито място, далеч от очите на хората. Както свидетелствуват достоверните
разкази и както се вижда от снимката, техните тела и до сега лежат там, неизтлели
и черни като въглен, а лицата им са придобили ужасен, демоноподобен вид, за
страх и назидание на всички, които ги гледат, и за възпоменание на извършеното
от тях престъпление (Снимката е взета от книгата "Двуостър меч" на светогорския
монах Партений Филотеит, Атина, 1934 г.)
(Повест
за св. двадесет и шест Зографски Мъченици, Тесалоники - Гърция, 1992., с.
36-37).
Предишна
Начална страница
Съдържание
Следваща
