Искрените последователи
на евангелските звездочетци също са в подкрепа на църковния календар. Но нека да
дадем думата на самите тях - те и фактите да говорят.
"Ако вземем предвид, че пасхалните таблици са били съставени от
най-учената от древните християнски църкви - Александрийската, можем да си обясним
благоговейното отношение на нашите предшественици към тях, още почти незасегнато
от цивилизацията, и то ще ни бъде съвършено понятно. С това, обаче, съвсем не
искаме да кажем, че александрийският канон представлява съвършено произведение
само за необразования ум, тъй като този колективен труд и досега остава ненадминат.
По-късната, т.нар. римска пасхалия, приета сега от западната църква, се явява
в сравнение с александрийската, тежка, тромава и груба, тъй че напомня примитивна
картина, поставена до прекрасно художествено изображение на един и същ предмет.
При това, тази сложна и тромава машина не постига своята цел. В епохата на въвеждането
на християнството, правилата на Пасхалията били съставени за практически цели.
Съществува т.нар. Пасхален цикъл от 532 г. под название "алфа", понеже численото
значение на гръцките букви в думата alja (a=1, l=30, j=500, a=1) прави сумата
532. След изтичане на такава alja, празнуването на Пасха се е повтаряло в същите
дни. Ползуването на тези таблици, с помощта на ключ и указания, известни под
названието "зрячая" (или нагледна) Пасхалия, се е предавало по пътя на практическо
обучение върху тези таблици, напълно достъпно за всеки грамотен човек" (Предтеченски, Е. Церковное времеизчисление, С-Петербург,
1892, с.3-4) . В двехилядната история на Църквата съответствието между
таблиците и действителните фази на луната и слънцето е вдъхвало сигурност, че
Църквата е основана на непоклатими основи. В Западна Европа, по времето на тъмните
Средни векове никой не се интересувал от теоретичната страна на пасхалното изчисление.
Образоваността там била малко по-висока, отколкото в Русия, но вероятно много
по-ниска, отколкото във Византия. С наука в това време са се занимавали, както
е известно, главно араби, но християнската Пасхалия тях не ги е интересувала.
Поради това, едва в епохата на така нареченото Възраждане, наред с други въпроси
започнали да се занимават и с пасхални изчисления, търсейки рационални правила,
на които е основана Пасхата. За нещастие, едва разбрали устройството на Александрийския
канон и вероятно разбрали го не както трябва, западните пасхалисти пожелали
да го реформират и самонадеяно се заели да го изправят. Ако епохата на Възраждането
беше започнала едновременно както на Запад, така и в древния Изток, ако нещастните
обстоятелства не бяха загубили образоваността в Древната Християнска Църква
и Византия, или поне да беше запазена от пожар александрийската библиотека,
то учените, разбиращи същността на християнската Пасхалия можеха да направят
остри възражения против папското нововъведение. Може даже да се каже, че ако
александрийските традиции и образованост от първите векове не бяха прекъснати
на Изток, то едва ли е било възможно преобразованието, направено от папа Григорий
XIII, обаче, въпреки това, Източната Църква като че ли е чувствувала, че в това
преобразование има нещо нередно, и макар да не е била в състояние да защитава
своето древно научно достойнство, но с мълчаливо съпротивление не е приела реформата,
оставяйки самото време да реши на чия страна е истината.
В XVI-то столетие, в Западна Европа календарният въпрос станал
много актуален, с него се занимавали много хора и с общи усилия били "открити"
предполагаемите правила и постановления на Никейския събор, макар и никакви
положителни сведения за съборното постановление да не са били известни. Привържениците
на григорианския календар твърдят, че на Първия вселенски събор е била направена
корекция на календара с три дни, но поради загубилите се протоколи, сведения
за това не са останали. За съдържанието на решенията на събора, т.е. протоколите,
обаче, черпим сведения от посланията на император Константин Велики до епископите,
които не са били поканени на събора. И понеже решенията на този събор са известни,
то не е необходимо да се търсят протоколите, за да се черпят от тях сведения
за съборните постановления. Нещо повече, понеже не бил запазен никакъв протокол
от Първия вселенски събор, римокатолиците направили опит да "съчинят" такъв,
но фалшификацията била доказана по най-очевиден начин (Проф.
В.В.Болотов, Лекции по Истории Древней Церкви, 1910, т.II, с.436). Ако,
обаче, такава корекция беше направена, то св.Отци непременно щяха да ни оставят
указания за нея (в църковния Устав), понеже за много по-маловажни наглед подробности
те са оставили сведения. В църковния Устав намираме най-подробни указания за
различните случаи при съчетаването, например, на богослужението от подвижния
и неподвижния кръг, и то до най-малки подробности, и ако имаше такова коригиране
на календара с цели три дни, това в никой случай нямаше да бъде отминато и непременно
щяха да ни бъдат дадени указания в Устава. Знаем, че към фалшификации в
историята и досега често се прибягва. Особено уличавани и изобличавани в това
отношение си остават римокатолическите полемически писатели. (R.Fr.Litlendale, "Klare und einfache Grьnde gegen den in die
Rцmische Kirche", London, s.142-174)
На основание на тези "нови" правила за пасхалията, изправила,
по мнението на нейните съставители, недостатъците на предишната александрийска,
което е напълно в духа на тоталната реформация във всички области, тя не се
забавила да попадне в учебниците по астрономия и космография.
С въвеждането на григорианската реформа папата желаел да се движи
в крак с най-новите научни астрономически достижения, да създаде един календар,
съобразен с последната дума на науката. Но всъщност зад тази фасада на претенции
за "научна точност" се крие нещо съвсем друго. Истинското отношение на папата
към науката, за което красноречиво говори историята, проличава от реакцията
му срещу Николай Коперник, Галилео Галилей, Йосиф Скалигер, Джордано Бруно,
Молилио Ванини и други световно известни учени, подлагани на инквизиция.
В началото на XVI в. блеснал със своите познания полският астроном
Николай Коперник, създал цяла школа в астрономията. Поради нашумялата му известност
на учен, той бил поканен в 1514 г., както пояснихме по-горе, от папата, да вземе
участие в корекцията на календара. От научна гледна точка, неговата теория за
планетите преоткривала познанията на древните мъдреци, че те обикалят около
слънцето. Коперник издал капитален труд със заглавие "За въртенето на небесните
сфери", в който излагал своята теория и който впоследствие бил забранен от папа
Павел V (с декрет от 5.III.1616 г.), понеже изобличавал мнимата "научност" на
григорианския календар. Галилей също поддържал тази теория, но римокатолическата
църква, която обявила учението на Коперник за лъжливо и грешно, с декрета от
1616 г. наредила на Галилей никога вече да не го защитава и поддържа. С оглед
на създалия се интерес към проблема и с цел да премахне този интерес, папата
прибягнал до хитрост, като накарал самият Галилей да напише труд, в който сам
той да отрече теорията на Коперник. Така Галилей получил разрешение да напише
книга, в която да разглежда както геоцентричната теория на Аристотел, така и
тази на Коперник, но при две условия: първо, да не взема страна, и второ, заключението
да бъде, че светът е непознаваем и че ние не можем да налагаме пределите на
нашето ограничено мислене върху всемогъществото на Бога. Второто изискване явно
цели умело да се прикрие същността на проблема. Така през 1632 г. той публикувал
труд за теорията на Коперник - книгата "Диалог за двете системи на света",
и то на италиански език (а не както било прието тогава - на латински), с цел
да достигне до широките народни маси. Тя веднага била приветствувана в цяла
Европа като литературен и философски шедьовър и била четена с интерес като убедителен
аргумент в полза на учението на Коперник. Папата обаче бил недоволен и отрекъл
някога да е разрешавал нейното публикуване. Той посочил, че макар книгата да
е получила официалното благословение на католическата цензура, но Галилей е
нарушил декрета от 1616 г. Поради това го изправил отново пред инквизицията,
която го осъдила на доживотен домашен арест и му наредила публично да се отрече
от теорията на Коперник. За втори път Галилей се примирил и останал верен католик.
Четири години преди смъртта му, през 1642 г., въпреки домашния му арест, тайно
била издадена в Холандия нова негова книга със заглавие "Две нови науки", която
сегашните учени считат за начало на съвременната физика и небесна механика.
В 1609 г. Галилей наблюдавал с току що изобретения телескоп планетата Юпитер
и открил, че около нея кръжат спътници или луни, а това значело, че не всичко
се върти около Земята, както твърдял папата. По-късно Йохан Кеплер изменил теорията
на Коперник и твърдял, че планетите се движели не по кръгови орбити, а по елиптични,
което обаче не обезличава теорията на Коперник. И макар от историята да знаем,
че Коперник е бил католически свещеник, но като астроном той открил и доказал
научната несъстоятелност на приетото тогава от римокатолическата църква учение,
че Земята е физическият център на Вселената. Така Коперник, преоткривайки в
небесната механика принципа на православната Пасхалия, доказва неправилността
на григорианската. И скоро тези възгледи намерили широка подкрепа навън, дори
извън средите на учените. (За жалост, тогава на Запад не е била позната същността
на православната Пасхалия и създалият се тогава дух на реформация изглежда не
е позволил да се преоткрие православната истина и да се върнат правилно мислещите
към нея.) Това разгневило привържениците на Аристотел, към чиято теория се придържал
папата, и те настоявали католическата църква да забрани учението на Коперник.
Разтревожен, Галилей заминал за Рим, за да говори с католическите власти. Той
твърдял, че Библията няма за цел да каже каквото и да било за научните теории,
но църквата се страхувала от скандал, който би подкопал борбата й срещу протестантството
и предприела репресивни мерки. Галилей и други, били изправени пред инквизицията.
Какво се е случило там, вече знаем. Световно известният днес учен Стивън Хокинг,
Лукасов професор по математика в университета в Кембридж (пост, заеман някога
от Нютон), казва за Галилей: "Може би повече, отколкото на всеки друг, на Галилей
се дължи раждането на съвременната наука. Известният конфликт с католическата
църква е в основата на неговата наука и философия, защото Галилей е един от
първите учени, твърдели, че човек може да се надява да разбере света около себе
си, и нещо повече - може да постигне това, като наблюдава действителността".
Така нареченият баща на науката хронология - Йосиф Скалигер, също
отказал участие в реформата и написал своя капитален труд "Нов труд по времеизчислението"
(1582 г.), който служи като основа на съвременните научни изследвания по тези
въпроси и в който той доказва превъзходството на юлиянската календарна хронологична
система, нейното удобство за използуване и възможността й да осигури непрекъснатост
при отчитането на събитията. Затова тя и досега се употребява в съвременната
астрономия и хронология (фиг.6). Макар той да не е познавал принципите на православния
Индиктион (Миротворен кръг) и да не е въвел единната ера от Сътворението на
света, но той е разбрал същността на тази хронологична система и нейното превъзходство,
и макар да не я е въвел в науката в нейния църковен смисъл и вид (т.е. в пълнота),
той практически преоткрива нейните принципи независимо от учението на Църквата
и без да е запознат с православната Пасхалия. Именно това прави неговия труд
толкова ценен - той е личен и е лишен от чуждо влияние. В главата за историческите
събития посочихме и други имена на учени. Тук не желаем да описваме всичко подробно,
а само да илюстрираме картината, като ярък пример.
Когато на Изток (на Балканския полуостров и в Русия) започнала
да се присажда европейската наука, то заедно с всичко останало се пренасяли
и много сведения, отнасящи се към пасхалното изчисляване, които били съвършено
чужди на истината за православната Пасхалия. Тези нови книги от Запад нахлували
с авторитет на ученост и техните преводачи и съставители не обръщали внимание
на техния рационалистичен дух, тъй като те не били от средата на духовенството
и не подхождали към въпросите за Пасхалията с необходимото внимание и църковни
познания, а били увлечени от модерното западно влияние, което продължава и до
днес. Например, известният тогава учебник по астрономия на западния учен Араго,
може напълно да обърка читателя със своите "сведения" за Пасхалията. А в Ежегодника
на Бюрото за мерки (Annuaire) се дават съвсем неправилни критерии за равноденствието,
а оттам - и за Пасхата. Изявления, ограничаващи се с голословни повторения
на чуждо мнение, правят и пасхалисти в Русия, в това число даже свещ. Яковкин.
Руските астрономи Перевощиков и Савич са се потрудили да се запознаят с пасхалните
таблици на църковния Месецослов и впоследствие техните правила се доближават
до православната Пасхалия, но се влияят и от Запада.
Съвсем неочаквано тогава излизат трудовете на гениалния математик
Карл Фридрих Гаус (1777-1855), който съставил тогава математическите формули
за изчисляване на православната Пасхалия. Той явно е бил впечатлен от яснотата
на древната традиция и от принципа на цикличното повторение в православния Индиктион.
Въз основа на пасхалния канон той е съставил прости математически формули, достъпни
за всяко дете, което може да смята. Така сложните астрономически проблеми на
Пасхалията са сведени до най-елементарно и достъпно научно ниво. Тъкмо тази
достъпност внася яснота във вярата. Тези негови формули сега са залегнали в
учебниците по Пасхалия. Гаус е бил директор на астрономическата обсерватория
и професор в университета в Гьотинген, където и починал. По негово време Пасхата
там се е празнувала вече по григорианския календар. Той явно е бил впечатлен
от този научен проблем, за да напише формулите за православната Пасхалия. Ясно
е, че григорианската пасхалия не е предсталявала научен интерес за него, тъй
като тя е отстъпление от древния пасхален канон и не се поддава на изчисление
чрез формули. Григорианските пасхалисти практически се ползуват от изчисленията
за православната Пасха и въз основа на тях правят своите преизчисления и корекции,
като това е възможно само за отделни периоди от време.
Сред големите учени през вековете често пъти са съществували противоречия,
даже някои от тях са изпадали в заблуда по въпроса за Пасхата. Такъв е случаят
с гениалния учен Д.И.Менделеев (1834-1907 г.). През 1899 г. по негова инициатива
към Руското астрономическо дружество се създава комисия за реформа на съществуващия
в Русия граждански юлиянски календар. Великият учен решил, че за да се проведе
успешно работата на комисията, трябва да се разполага с по-пълни научни данни,
преди всичко - данни за точната продължителност на тропическата година. За целта
Д.И.Менделеев се обърнал за съдействие и помощ към известния тогава с новите
си открития в тази област специалист - американския астроном С.Нюкомб (1835-1909
г.), който му изпратил изчерпателен отговор по въпроса с приложение - съставената
таблица от Нюкомб за продължителността на тропичната година през различните
епохи. Тя може да се намери в учебниците по астрономия и астрометрия и от нея
личи, че големината на тропическата година се изменя. Нюкомб изказал своята
привързаност към юлиянската календарна хронологична система и вероятно и това
е подействувало на Менделеев, за да се откаже и той от своите намерения за реформа
на календара.
Най-важното изискване за астрономическа издържаност на който и
да било календар е
ритъмът. Колкото по-малък и математически по-прост
ритъм има (при юлиянския календар е налице безупречен ритъм и цикличност), толкова
календарът е по-удобен за астрономически и хронологически изчисления, и обратно
- ако такъв ритъм липсва или е изкуствено усложнен и нагласен (както е при григорианския
календар), то такъв календар практически не се използува нито за църковни, нито
за научни, нито за исторически цели.
Затова григорианският календар, по думите на проф. В.В.Болотов,
представлява "истинско мъчение за хронолозите" и, както споменахме, за исторически
и хронологически нужди изчисленията
първо се правят по юлиянския календар
(фиг.6) и след това се превеждат на григориански дати. В тази връзка ще посочим
някои съществени недостатъци на григорианския календар: броят на дните в столетията
при него не е еднакъв
(Заради превръщането на високосните
столетия в прости), невисокосните столетия разрушават ритъма, отрязъците
от време между високосни и прости столетия не са равни на същите отрязъци между
съответни невисокосни столетия, нарушена е същността на календара - наличието
на минимален период от цяло число дни, полугодията и месеците съдържат нееднакъв
брой денонощия, седмичните дни не са съгласувани с числата на месеците и др.
(За повече подробности виж: Перепелкина, Л.
Юлианский календарь - 1000-летняя икона времени на Руси, "Православный путь",
1988, Джорданвиллъ, Н.I., 1989, с.123-126)
Тъй като в природата не е установен подобен съвършен принцип на
цикличност, както юлиянския, то и астрономията, и григорианската пасхалия се
ползуват от юлиянската хронометрична система. Но докато науката не пречи на
църковния календар, а го използува като основа, то григорианският календар,
въпреки че се ползува от него, буквално го руши, като от друга страна не съответствува
и на научните изисквания за
критерий за точност. Затова нека се спрем
на
някои проблеми, които среща съвременната наука в областта на времеизчислението
и фиксирането на постоянна точка на Земята, свързани с проблемите за григорианския
календар, и от тях да се убедим сами за трудностите, които се срещат при съставяне
на такъв "абсолютно точен" календар. И да се убедим дали е възможно това. Да
покажем, как съвременната наука използува юлиянскaта хронометрична система в
някои конкретни случаи и нейното преимущество пред григорианската.
В качеството на точка, определяща продължителността на денонощието,
учените избират пролетното равноденствие. В съответствие с основната точка на
отчитане на деня, денонощията биват звездни и слънчеви. Времето между две последователни
едноименни кулминации на даден меридиан от избрана точка на небесната сфера
определя понятието
местно време. Общоприетата система за времето се явява
средното слънчево време по меридиана Гринуич или т.нар.
световно време
TU0 (Temps Universelles). Връзката между това време с другите системи за време
(местно, поясно и други) се установява в науката
сферическа астрономия.
Световното време се определя по пътя на изчисление по местното време, и се получава
от астрономически наблюдения на много обсерватории по света. Известно е, че
вследствие движението на полюсите,
дължината и ширината на пунктовете на
повърхността на Земята непрекъснато се изменят. Този факт създава изключителен
проблем на астрономите. За редица научни разработки, като изучаването на неравномерността
на движение на Земята и построяване теорията за движение на планетите и техните
спътници, всемирното време, основано на движението на Земята около оста й, не
удовлетворява стоящите задачи, тъй като няма точен критерий. Това обяснява някои
неравномерности (периодически или натрупващи се) във всемирното време. Вследствие
на това се явило въвеждането на
ефемеридно време TE (Temps Ephemerides)
и
атомно време TUA (Temps Universelles Atomique). За определяне на точната
разлика между отделните системи за времеизчисляване, е необходима стройна хронометрична
система, а такава може да бъде единствено юлиянската, и тя служи като база за
тях. Връзката между тези различни системи за времеизмерване е установена с математически
формули, където отправната величина е
Т - времето в юлиянската хронологична
система
Например връзката между ефемеридното
време и универсалното се изразява с формулата:
DТ=ТЕ - ТU0=24s,349+72s,3165Т+29s,949T2+1,821В
където Т е времето в юлиянски години, а В - флуктуациите на
продължителността на лунната орбита.
Натрупващата се разлика между ефемеридното и всемирното време се
обяснява с факта на
постепенното забавяне на движението на Земята през вековете.
Ето това е наложило въвеждането на атомно време, което не зависи от астрономическите
наблюдения на движението на небесните тела. Но резултатите от няколкогодишните
изследвания в различни обсерватории също не съвпадат напълно, макар науката
да се радва на относителната им точност. За целта се е наложило да се въведе
т.нар.
всемирно съгласувано време - TUC (Temps Universelles Coordonne)
за поддържане синхронност между атомните стандарти в световен мащаб от заинтересованите
организации.
Оттук личи, че точното измерване на времето, към каквото се стремят
григорианските пасхалисти, създава сериозен проблем на учените, независимо от
факта, че за основа се използува юлиянската хронометрична система. Но тъй като
не се използува нейния първоначален замисъл, тя губи своята първоначална цел
за точност. Това аналогично можем да си представим от факта, че както на базата
на юлиянския календар не може да се изгради точен григориански, така и на базата
на юлиянската хронометрична система не може да се изгради точна система според
григорианския критерий за точност, какъвто искат да използуват някои учени.
Друг проблем при точното отчитане на времето в науката представлява
неравномерното движение на Земята, т.е. че
скоростта на движение на Земята
около оста й не е постоянна. В науката са установени три съставни части
на това неравномерно движение: периодически колебания, трайни (т.е. непрекъснати,
векови) изменения и случайни флуктуации. И макар тези колебания да нямат сериозно
практическо значение в живота, както и за юлиянския календар, но научното им
значение е изключително съществено. Откритието за неравномерното движение на
Земята доведе в съвременната наука до коренно преразглеждане отчитането на времето,
предопределило огромния технически прогрес в областта на усъвършенствуване на
приборите за времеизмерване. Това от своя страна откри нова област за изучаване
на Земята като планета.
В началото на 30-те години на нашия век периодическите колебания
на движението на Земята бяха установени по-подробно от учените Павел и Уинк
в Потсдамската обсерватория и независимо от тях от Н.Стойко в Парижката обсерватория,
в резултат на което се установи, че
денонощието в различните месеци не е
постоянно (фиг.7). Ако скоростта на движение на Земята около оста й не е
постоянна, как могат григорианските пасхалисти да фиксират 14-ти нисан и равноденствието
за постоянни, и по отношение на какво? И нито за вярващите, нито за учените
е известно как ще се постигне целта на папската була.
Фиг. 7. Колебания на продължителността на денонощието в течение
на една година по данни на различни метрологични служби (апроксимирани криви)
Във връзка с въпроса за постоянното изменение на въртенето на Земята
във вековете, сега науката счита, че
продължителността на денонощието в последните
2000 години е нараснала или, казано с други думи, съществува забавяне на
въртенето на Земята. Това показва,че някои небесни явления, като затъмнения
и др., станали в далечното минало, в действителност са станали по-рано от предсказванията
съгласно гравитационната теория за движението на небесните тела. За целта, обаче,
можем да търсим данни само в древните ръкописи, което е изключително сложно
и трудно в много отношения. Ето един пример: твърдението, съдържащо се във вавилонска
таблица: "На 26-тия ден на месец Сиван, в 7-мата година, денят се превърна в
нощ", следва да се идентифицира като описание на затъмнение. Трябвало да се
провери според небесната механика, дали това теоретично е така. След старателен
анализ от английския астроном и специалист по древна филология Дж.Фотеринг,той
дошъл до извода,че на 31.VII.1062 г. пр. Р.Хр. във Вавилон имало пълно слънчево
затъмнение. Подобен род проблеми, които възникват пред учените, изискват използуването
на стройна астрономична и хронологична система, и за целта те винаги прибягват
към юлиянската. Точната цикличност между фазите на луната и слънцето, които
представляват основен критерий или точен "хронометър" за небесната механика,
се явяват най-важното улеснение и опорна точка за определянето на каквито и
да било подобни цели. Такива задачи в никакъв случай не могат да се решават
с помощта на григорианския календар.
Допълнителен проблем при отчитането на времето е установен през
1693 г. от Е. Халей.Той сравнил съвременното за него положение на луната с положенията,
преизчислени по данни от античните затъмнения. В резултат той дошъл до извода,
че
луната ускорява своето движение. Ниската точност на наблюденията от
това време не позволила да се открият тогава аналогични ефекти в движението
на слънцето и на другите планети. Поради това се считало, че ускореното движение
на луната е реално явление, и били направени много опити да се обяснят наблюдаваните
факти. Накрая, в 1777 г. Лаплас разработил теория, обясняваща наблюдаваното
ускорение на луната с вековото (т.е. във вековен мащаб) изменение на ексцентритета
на орбитата на Земята.
Освен вековите и периодически изменения, както казахме по-горе,
били открити и изменения на скоростта с неправилен характер. И тук в
началото те били открити само за луната, при разработката на теорията за нейното
движение от Нюкомб и Браун, а след това - в движението на други планети и слънцето.
Де Ситтер и Спенсър Джонс установили, че величините на тези случайни изменения
често пъти имат
скокообразен характер. Откритите различия в дължината
на ефемеридните и наблюдаваните изменения били твърде големи и по случаен начин
променяли своя знак. В резултат, те дошли до извода, че
скоростта на движение
на Земята около оста й претърпява непостоянни изменения. Такива изменения
на скоростта на въртене на Земята се получават през неравни интервали от една
до няколко десетки години и имат различни величини и знак,
и се редуват без
явно изразена закономерност (фиг.8).
За съжаление, характерът и природата на случайните изменения на
скоростта на движение на Земята сега е изучен много лошо. Не е известно даже
произхождат ли те достатъчно бързо или достигат своите величини, натрупвайки
се в течение на няколко години или месеци. Остава само фактът, че
случайните
изменения превъзхождат приливните изменения на скоростта на Земята за цяло столетие.
Такива големи и бързо протичащи колебания е невъзможно да се обяснят
с каквито и да било процеси, произхождащи на повърхността на Земята. За да си
представим това, достатъчно е да знаем, че за такова изменение на ъгловата скорост
би трябвало да паднат на Земята, в областта на екватора милион метеорити
с маса милиони тонове всеки, което не става.
Фиг.8. Изменение на скоростта на въртене на Земята
по отношение на отклоненията на теоретическите положения на орбитите на слънцето,
Венера и Меркурий от наблюдаваните.
Тези научни факти показват, че е невъзможно да се мисли за голяма
точност в измерване на времето, към която се стремят григорианските пасхалисти
(указано в папската була). Още по-сериозен проблем за опита да се "закове" пролетното
равноденствие от католиците, представлява въпросът за движението на полюса и
движението на континентите на Земята. Този въпрос е занимавал учените вече няколко
столетия и е съществувало убеждението, че някога полюсите са се намирали в сегашната
екваториална област. Основание за това служат находките на остатъци от тропическа
флора и фауна, намиращи се сега в близост до полюсите на Земята; от друга страна,
в района на съвременния екватор са открити ледникови отлагания от палеозойската
ера. Точни сведения за положението на полюса науката има само за последните
приблизително 100 г. Това са данни на Международната служба за движение на полюса
(МСДП) (фиг. 9), изведени от хиляди отделни определени ширини на много обсерватории.
Фиг.9. Траектория на вековото движение на полюса по данни
на МСДП
Материалите за положението на полюса за стотици хиляди години назад
ги получават по палеомагнитни, палеонтологически, палеоклиматически и астрономически
данни. Тук не считаме, че е уместно да се занимаваме с всеки едни от тях поотделно.
Общият извод за това явление в съвременната наука е, че този проблем е далече
от своите решения. Палеомагнитните и палеоклиматическите данни са твърде неопределени,
а астрономическите наблюдения са извършени сравнително неотдавна.
От графиката личи, че няма никаква закономерност на изменението
на полюса, и колкото науката да се стреми да усъвършенствува своите методи на
изследване и да прилага различен научен подход, толкова повече достига до безизходни
положения. Изследванията са изключително скъпи и често пъти учените не намират
средства и смисъл да се занимават с тях, а това говори, че засега е невъзможно
да се установи трайна координатна система по отношение на каквото и да било
природно явление на Земята. А това пряко касае проблема за "точното" фиксиране
на пролетното равноденствие в папската була.
Проблемът за вековото движение на средния полюс неразривно е свързан
с проблема за преместване на континентите по повърхността на Земята. Немският
геолог и метеоролог А.Вегенер, основоположник на теорията за дрейф на континентите,
пише: "В 1911 г. аз се запознах с палеонтологическите данни за предишната сухопътна
връзка между Бразилия и Африка. Това ме подбуди да проанализирам резултатите
от геологическите и палеонтологически изследвания, които имат отношение към
този въпрос. Като проучих тези данни, аз се убедих в принципната правилност
на своята идея". Вегенер решил, че Африка и Южна Америка са можели да бъдат
един континент. Така се зародила смелата хипотеза за дрейф на континентите,
за която съвременната наука разполага с фактически данни. На последните не
смятаме да се спираме тук, а само да потвърдим факта, че стремежа на григорианските
пасхалисти да постигнат абсолютна отправна система по отношение на Рим, а оттам
и точен календар, е неосъществим.
Друг проблем, свързан с изучаването на движението на Земята представлява
лунно-слънчевата прецесия (Прецесия в астрономията
- движение на земната ротационна ос, при което тя описва кръгов конус с отвор
прибл. 47° около ос, перпендикулярна на равнината на земната орбита. Периодът
на прецесията е около 26000 г. Със същия период (ок. 50", 3 годишно) се премества
небесният полюс и пролетната равноденствена точка по еклиптиката; вследствие
на прецесията се променят бавно екваториалните координати на звездите, следователно
и видът на звездното небе).. Това явление е било открито в науката още
във II век до Р.Хр. от гръцкия астроном Хипарх, на когото се приписват редица
получени стойности, по разни наблюдения на прецесията. Следващите определения
на това явление представляват интерес до XIX столетие, когато били проведени
редица фундаментални изследвания на прецесионните величини, въз основа на каталога
на Брадлей.
Въпросът за определяне на постоянната лунно-слънчева прецесия е
достатъчно сложен, тъй като скоростта на движение на точката на пролетното равноденствие
се получава от условието, което няма нищо общо с природата на явлението прецесия.
Това явление не касае проблемите на юлиянската хронометрична система, но то
е много важно, понеже е еквивалентно на практическото установяване на инерциалната
система във Вселената, в която важат уравненията на Нютоновата механика за движение
на планетите. Тук трябва да се отбележи, че получената от наблюденията стойност
за постоянната прецесия се отличава от използуваната в теорията нютонова стойност,
както и за григорианската пасхалия, и така се отчита релативистичния ефект.
Последният възниква вследствие на въздействието на съществуващото гравитационно
поле на слънцето и въртенето на Земята. Историята на изучаването на това явление
е свързана с имената на много учени, между които Лаплас, Ф.Бессел, Дж.Пиаци,
О.Струве, Х.Петерсон и др. Като завършек на този проблем се счита класическата
работа на американския астроном Нюкомб, излязла в 1897 г. Тя сложила край на
разногласието при използуване на прецесионните величини. Това явление създава
сериозни проблеми при опитите за съставяне на точен григориански календар и
показва превъзходството на принципно различния юлиянски, тъй като това явление
е независимо от пролетното равноденствие, а следователно и от юлиянския календар.
В края на миналия век пред науката стояха непреодолими трудности
при обясняване на някои явления, тъй като представите за движението на телата
датираха от Галилей и Нютон. Експериментът на Майкълсън и Морли , и други необясними
явления родиха съставянето на специалната теория на относителността от Айнщайн
в 1905 г. Тази теория много успешно обясни факта, че скоростта на светлината
е една и съща за всички наблюдатели. Тя обаче не се съгласуваше с Нютоновата
теория за гравитацията, според която телата се привличат помежду си със сила,
зависеща от разстоянията между тях. През 1915 г. пак Айнщайн предложи онова,
което сега наричаме "обща теория на относителността". Той направи революционното
предположение, че гравитацията не е сила като другите, вследствие факта, че
пространство-времето не е плоско, както се смяташе дотогава, а то е изкривено
или "извито" от разпределението на масата и енергията в него. Тела като Земята
не са създадени за движение по изкривени орбити под въздействието на гравитацията;
вместо това те следват най-близкия прав път в изкривеното пространство, който
се нарича "геодезична линия". Както например, повърхността на Земята представлява
двумерно изкривено пространство, и геодезичната линия е най-късото разстояние
между две точки, но в случая най-късото разстояние между тези две точки не е
геометрична права, а геодезична права. За да си обясним зрително този проблем
може да ни помогне представата, когато наблюдаваме самолет, който лети над хълмиста
местност. Въпреки че той се движи по права в тримерното пространство, неговата
сянка описва изкривен път върху двумерната земна повърхност. Дори се създава
илюзия, че самолетът не се движи по права линия. Подобна представа важи и за
масата на слънцето, което изкривява пространство-времето, т.е. макар Земята
да се движи по права в четиримерното пространство-време, струва ни се, че се
движи по кръгова орбита в тримерното пространство. Теорията на относителността
ни принуждава коренно
да изменим нашите представи за пространство и време.
Времето тук не е напълно отделено и независимо от пространството, а са свързани
и образуват пространствено-временен continuum
(Т.е.
четиримерно пространство-време). Общата теория на относителността показва
огъване на светлината от гравитационните полета. Това означава, че ако минава
близо до слънцето светлината от далечна звезда, тя ще се изкриви под ъгъл и
звездата в действителност съвсем няма да е там, където я виждаме (фиг.10).
Предсказаното от Айнщайн отклонение на светлината не можа да бъде
проверено още тогава, защото започна първата световна война, а едва през 1919
г., наблюдавайки затъмнение от Западна Африка, една английска експедиция показа,
че светлината наистина се отклонява точно по предвижданията на теорията. Това
потвърждение на немска теория от английски учени бе приветствувано като важен
акт на помирение между двете страни след войната, но вся смут в астрономите
и разруши стремежите на някои от тях за точно описание на Вселената, в това
число - и критерия за точност в григорианската пасхалия, основана на същото.
Друго предвиждане на общата теория на относителността е, че близо до такова
масивно тяло като Земята времето се забавя. Това се обяснява с връзката между
енергията на светлината и нейната честота. Когато светлината се движи нагоре
в земното гравитационно поле, тя губи енергия и честотата й намалява. Това предположение
бе проверено през 1962 г. с помощта на два много точни часовника, разположени
на върха и в основата на висока кула. С въвеждането на изключително точните
навигационни системи, основани на сигнали от спътници, разликата в хода на часовниците
при различна височина над земната повърхност придоби голямо практическо значение.
Защото ако пренебрегнем предвижданията на общата теория на относителността,
изчисленото положение може да се сгреши от порядъка на десетки километри, което
съвсем не е за пренебрегване и при опит за съставяне на такъв вид календар,
като григорианския. Така
теорията на относителността сложи край на идеята
за абсолютно положение в пространството и се освободи от представите за абсолютното
време. Сега пространството и времето са динамични величини, но и те не само
повлияват, но и се повлияват от всичко, което става във Вселената и вместо да
се установява с течение на времето способ, равноденствието да не се помества
(според папската була), на практика се получава точно обратното. В следващите
десетилетия новото разбиране за пространството и времето направи революция в
представите ни за Вселената. Старата идея за принципно неизменна Вселена, която
е съществувала и ще продължи да съществува, бе завинаги изместена от представите
за една динамична, разширяваща се Вселена, която вероятно се е появила в определен
момент в миналото и ще завърши съществуването си в неопределен момент в бъдещето,
което не противоречи на Св. Писание, а е в съгласие с него. Роджър Пенроуз и
Стивън Хокинг доказаха, че Айнщайновата обща теория на относителността налага
Вселената да има начало, както и да има край.
Всички тези научни открития досега показват, че григорианските
пасхалисти, за да постигнат своята цел в папската була, трябва да се съобразят
с всички тях. Но освен, че тези явления често пъти са необясними и не подлежат
на математическа закономерност, невъзможно е някои от тях да бъдат и изследвани,
както вече пояснихме, с което вместо да се доближава до установяване на такъв
способ за точност, критерият на булата се доказва, че става все по-неточен.
Споменатите научни открития, обаче, не влизат в противоречие с
учението на св. Православна Църква за календарния въпрос. Напротив - науката
използува като основа юлиянската хронологична система, за да доказва своите
теории. Но римокатолическата църква често пъти е много затруднена. Тя не може
да не признае някои открития на науката, както направи това през 1951 г., като
официално обяви, че модела за "големия взрив" във Вселената е в съгласие с Библията.
Но в повечето случаи, между истинската наука и римокатолическата църква антагонизмът
продължава, както с Галилей и Коперник, и до днес. И за да не бъдем голословни,
нека дадем думата на световноизвестния учен от Кембриджския университет Стивън
Хокинг: "...
През 1981 г., когато взех участие в конференция по космология,
организирана от йезуитите във Ватикана, интересът ми към въпросите за произхода
и съдбата на Вселената отново се събуди.
Католическата църква бе допуснала
голяма грешка с Галилей, когато се опита да отрече закона върху научна основа
(тъждествена с православната, б.а.), заявявайки, че Слънцето се върти около
Земята.
Сега, векове по-късно, тя бе решила да покани специалисти, за да
ги съветва по космология (но вече не така както съветваше Галилей, б.а.).
В края на конференцията всички участници бяхме приети от папата ... Зарадвах
се, че папата не знаеше темата на току що изнесения от мен доклад ... Нямах
желание да споделя съдбата на Галилей"
(Хокинг,
Стивън, Кратка история на времето, С., 1993, с.117-118) .
Така вече науката гледа по съвсем друг начин на календарния проблем,
като данните не се абсолютизират, а са динамични. Ясно е, че стремежа на григорианските
пасхалисти за идеално изправяне на юлиянския календар и отстраняване на мнимата
разлика от 11 мин. и 14 сек. съвсем не е такъв. Позволяваме си да наречем тази
разлика "мнима", защото тя не е константна, а динамична величина. Но това си
позволяваме предвид направените вече обяснения. Сега никой сериозен учен не
твърди, че разликата между юлиянската и "абсолютната" тропическа година е постоянна
величина. И на какво основание може да се постигне целта на папската була, която
цели да се състави способ и правила, така че равноденствието и "14-тата луна"
никога да не се поместват от своите места, за нас не е известно. Сега вече понятието
"пролетно равноденствие" е напуснало пределите на Римската империя и то буквално
не е "пролетно" за различните точки от Земята. То се превръща в "пролетно" по
дух, а не по време и място, както желаят римокатолиците.
Затова, за григорианските пасхалисти е крайно време да се замислят,
че "непогрешимият" е сбъркал
(На втория Ватикански
събор от 4.XII.1963 г. с почти пълно единодушие (2057 срещу 4 гласа), било решено:
"... не се възразява против намерението да се въведе вместо григорианския, нов,
вечен календар..." - вече дори и католическата църква признава недостатъчната
точност на наложения с толкова кръв от самата нея календар).
Сега трябва да се събуди интереса на учените към учението на Православната
Църква и да им се покаже, че техните научни открития, свързани с календара,
съответствуват на това учение, и да се върнат те към това забравено от тях духовно
и научно съкровище, и по примера на американския йеромонах Серафим (Роуз) да
кажат, че
Православието е религията на бъдещето, за да станат достойни
последователи на евангелските звездочетци. Затова на съвременните учени им е
нужно много малко: те правилно откриват истините, остава само да се поклонят
на Самия Спасител, без страх от човеците.
Предишна
Начална страница
Съдържание
Следваща
