Още от дълбока древност
целият живот на хората е свързан с времето и е зависим
от периодичната смяна на деня и нощта, и на годишните времена. На различни места
началото на периодичното отчитане на времето е свързано с някакво събитие, най-важно
за дадения народ. За някои острови в Индийския океан началото на годината се
определяло по мусонните ветрове, които през лятото духат от океана към сушата,
а през зимата - обратно. За древните египтяни новата година започвала с разливането
на реката Нил. А някои народи се съобразявали с други, чисто земни събития,
например за жителите на островите Самоа годината започвала, когато годният за
ядене морски червей масово изплувал на повърхността на морето.
Хората, които отправяли поглед към небето, не можели да не изпитват
благоговение и възторг пред дивната красота и хармония на Божието творение.
В древна Месопотамия, родината на човешката цивилизация, в Халдея, Шумер, Асирия,
Вавилон, Китай, Индия, а също и в Египет, е имало много звездобройци и астролози.
Те се наричали "мъдреци" (Мат. 2:1), понеже притежавали
големи за времето си
научни знания, макар техният стремеж към външни знания, поради непознаването
на истинския Бог, поради тъмнината на езичеството и многобожието, нерядко да
вземал съвсем погрешна и отрицателна насока. Те съставили най-различни календари
за отчитане на времето. В настоящия труд не смятаме да се занимаваме с тях,
защото те са описани в много и най-различни книги. Тук ще насочим вниманието
си само към тези календари, които впоследствие са били използувани от светите
Отци за съставянето на църковния календар. Ще поясним някои принципни особености
на времеизмерването, които съставителите на църковния календар са заимствували
от тях, и по подобие на тези принципи са ги приложили за църковния календар.
На древните наблюдатели на небосвода направили впечатление фазите
на луната и слънцето и тяхното периодично повторение. И трябва да отбележим,
че лунните фази били най-нагледни за отчитане на времето, докато човечеството
не се научило да извършва сложни астрономически наблюдения. Тук трябва да вмъкнем
малко отегчителни пояснения, но те ще бъдат нужни по-късно за изясняване на
същността на църковния календар.
Да се определи интервала от време между две пълнолуния е несравнимо
по-лесно, отколкото, например, са се разбере след колко дни слънцето се връща
отново в точката на дадено равноденствие или слънцестоене. Под ясното небе на
Египет, Арабия и Вавилон нищо не е препятствувало такъв род наблюдения. Постепенно
било забелязано, че от пролет до пролет, т.е. от едно разливане на Нил до следващото,
а също и между две последователни пролетни равноденствия, се заключват повече
от 12, но по-малко от 13 луни или месеци. Тогава пригодили способа за изчисляване
на дните в месеца (Той се състоял в следното: понеже
истинската дължина на лунния месец (прибл. 29,53 денонощия) не е цяло число и
практически не е удобна, месеците се считали последователно с 29 и с 30 дни, при
което точността на отчитане на времето почти отговаряла на реалността)
към изчисляване на месеците в годината и започнали да считат първите две години
по 12 месеца, третата - с 13, четвъртата и петата отново по 12, и т.н.
(По тринадесет месеца трябвало да се отчитат в 3-та,
6-та, 8-ма, 11-та, 14-та, 17-та и 19-та година). След като изминат 19
години, всичко се връщало в предишния порядък,
така че първият месец пак започвал при настъпването на равноденствието през
пролетта. По такъв начин вмъкването на 13-тия месец, и самият 19-годишен период
били въведени в 4-ти век преди началото на християнското летоброене, след откриването
им, направено от гръцкия астроном Метон. Поради естеството на такова отчитане
на времето, каквото и да било явление, свързано с определено време на годината,
като например разливането на Нил или пролетното равноденствие, се случвало в
различните години на различни дати от някой месец. Ако например пролетното равноденствие
се падало през някоя година в първия ден на еврейския лунен месец "авив"
(Или "нисан" - първият месец по еврейския лунен
календар, съответствуващ у нас на март-април, то
в следващите години се падало в други дни на "авив", но никога не излизало от
пределите на този месец, а след изтичане на 19 години отново се връщало на 1-во
число. Тук намираме принципа на цикличност, по-късно въведен за изчисляването
на нашата Пасха. Този принцип за отчитане на чисто природни явления, като разливането
на Нил или пролетното равноденствие, е бил използуван, като вече му се придавал
единствено църковен смисъл, за най-важното църковно събитие - Великден. Така
се е получила известна приемственост в натрупания опит на поколенията, който
е дал верен критерий за събитията, и последният правилно можел да прерасне в
християнски, без да нарушава установената природна цикличност.
Египтяните, сред които разцъфтявала в древност науката, заедно
с такива способи за изчисление на времето, от незапомнени времена са употребили
и друг способ - те са знаели времето между две последователни разливания на
Нил, между двете връщания на слънцето към пролетното равноденствие. Този интервал
съдържал в себе си повече от 365 дни, но египетските астрономи - жреци съзнателно
отхвърлили дробната част от числото на дните и започнали да го считат за 365,
а разликата до точната година са компенсирали по следния гениален начин. След
всеки четири години равноденствието изоставало приблизително с един ден. С един
ден по-късно изгрявала на небосклона малко преди слънцето и ослепително ярката
звезда Сириус, предвещаваща настъпването на пълноводието на реката Нил. Така
след 365 четиригодия (=1461 години) този предислънчев изгрев на Сириус изоставал
с цяла година. И тъй, денят, в който се появявала на небето в първия ден на
годината звездата Сириус и в който започвало разливането на реката Нил, се връщал
след 1461 години. Но в този промеждутък, действителни години се заключавали
само 1460. Поради това се премахвала от летоброенето една година и оставали
също 1460. Започвали летоброенето отново и така изправяли допуснатата грешка
(фиг.1). Тази пълна цикличност и връщане в първоначалния ред на събитията наподобява
на по-късно въведения принцип на Великия индиктион. Така отправна точка на този
календар се явява звездата Сириус (на гръцки Swqhs),
поради което той се нарича
"сотически". В този календар има точно съответствие между теоретичен принцип
и действителната поява на звездата Сириус. Такова явно съвпадение между двете
се явява най-важен критерий за точност на даден календар. Поради това този календар
е бил използуван в древност със своя безупречен критерий за точност. Такъв критерий
беше необходим и за съставяне на християнското летоброене, но той не можеше
да има за цикъл този на звездата Сириус, а там критерият трябваше да бъде Слънцето
на правдата - Христос. Цикличността, обаче, трябваше да се потвърждава безупречно
в природата, за да има периодичност в отчитане на времето. Въз основа на този
принцип е съставен Великият индиктион. Григорианските пасхалисти не могат да
се похвалят със запазване на такъв вековен принцип за цикличност на времеизмерването.
Те загубиха здрав критерий за периодичност на времето и когато им е нужен такъв,
прибягват към вече установения. В науката се получава много лесно изчисляването
на времето чрез тази цикличност. До актийската ера се използува "Канонът на
царете", а след това - християнската цикличност. Тази подробност за вярата и
за науката е задължителна, защото така всяко природно или библейско събитие
може да се определи точно кога е станало, като се има предвид принципа на цикличност,
според съответния календар. А класическата небесна механика е немислима без
такъв принцип на цикличност, защото всички знаем, че небесните явления се повтарят
периодично. Такъв конкретен пример ще приведем в главата "Науката - в подкрепа
на църковния календар". И към този способ се обръща науката и днес, понеже чрез
него времето се определя с много голяма точност, за каквато въобще не може да
се използува григорианския календар.
(Уникалността на този египетски календар с неговата
"блуждаеща година" за хронолога и изчислителя (според А.Н.Зелински) се заключава
в това, че той дава за всеки исторически или астрономически период непрекъснатост
в отчитането на дните, тъй като в него принципно отсъствува системата на високоса.
Най-важният източник за хронологията на Древния свят - "Канонът на царете",
съставен от знаменития Клавдий Птоломей (ок. 87-165 г.), изхожда от системата на
египетската "блуждаеща година")
Завоювайки Египет, римляните се запознали със споменатите способи
за отчитане на време и тези новости очевидно са им направили впечатление. Обаче
тези завоеватели на целия тогавашен свят, не се отличавали с мъдрата проницателност
на египтяните, и с военна праволинейност наложили, че времената на годината
трябва да бъдат навсякъде както в Рим. Юлий Цезар решил да свърже египетската
година с положението на слънцето на небето, с европейската пролет, лято и т.н.
Така възникнала постоянна година, която приели и египтяните, като започнали
да считат годините по актийската ера, т.е. от тази година, в която те се лишили
от своята политическа самостоятелност и от която се прекъснало съществуването
на тяхното царство. Това събитие, битката при Акциум, е станало на 29 август,
и може би това е било повод по-късно отчитането на времето в юлиянската година
тогава да е започвало от септември (начало на индикта в църковния календар).
Годината, приета от Юлий Цезар, се равнява на 365 дни и 6 часа.
Тя е въведена от знаменития александрийски астроном Созиген, като не се съобразява
със сотическия цикъл. За да се приложи това, било решено три години да се считат
по 365 дни, а четвъртата да бъде високосна с 366 дни, така както ние правим
и до сега. Древните учени са знаели, че и тази дължина (365 дни и 6 часа) на
юлиянската година не е напълно точна, но тяхната цел, както ще поясним по-долу,
не е била определяне на някаква абстрактна и практически недостижима точност
на годината, а точно съпоставяне на фазите на слънцето с тези на луната, която
цел те са постигнали, както ще изложим подробно. При такава година пролетното
равноденствие се отклонява по-малко, отколкото при сотическата, но и това отчитане
било не съвсем точно. И тази грешка, според тогавашните астрономи, се натрупвала
малко по малко с течение на вековете. По-нататък ще видим, че тя не е константна
величина, а според най-съвременните изследвания - твърде динамична и неопределена.
Но тази неопределена неточност на юлиянския, а и на всеки друг календар, е довела
до сериозни научни и църковни спорове, които все повече се задълбочават и до
днес, понеже и всяко измерване само по себе си е неточно по отношение на своя
оригинал.
При съставянето на църковния календар, обаче, той е заимствуван
от човешките учения за календара. Това дало повод на някои учени и хора, съмняващи
се във вярата, да се обръщат назад и да търсят грешки в календара, и така косвено
да намират грешки и във вярата. Тук трябва да поясним, че синтезираната концепция
на науката е: "Докажи ми и ще повярвам", а тази на вярата - "Повярвай и ще ти
докажа". Или казано по друг начин, предметите на вярата, които веднъж са влезли
зад дверите на Църквата, придобиват друг смисъл - църковен. Ако тези предмети
след това биват подлагани на съмнение, то излиза, че ние нямаме доверие в Църквата
или че ние не й вярваме (противно на 9-ти член от Символа на вярата). И оттук,
понятието "вяра" губи смисъл, защото човек да бъде вярващ, означава да приема
нещата на доверие, такива каквито са вече приети чрез правилата и каноните на
Църквата. Тази грешка са допуснали някои "вярващи" учени, които са искали да
ревизират някои от истините на вярата, в това число и календара. Тук трябва
да поясним, че от научна гледна точка, исторически, в света са съществували
много календари, всеки от тях по-малко или повече неточен по отношение на своята
цел и своя първоначален замисъл. Може да посочим календара на Омар Хайям, на
инките, асировавилонските календари, китайския и други. Но в случая тази неточност
на календарите е по отношение на процесите и явленията в природата, а църковният
календар има за критерий събитията в самата Църква, по отношение на които той
е точен. Така през XV и XVI век в Западната църква се е породила идеята за отстраняване
на астрономическата неточност, която има в църковния календар по отношение на
астрономическата година с 11 мин. и 14 сек., за което съвременната наука не
е на същото мнение, и през 1582 г. е била въведена корекция с 10 дни, като се
твърди, че са натрупани тези дни след времето на Първия вселенски събор. По-късно,
през XX век, в някои православни поместни църкви се въведе поправката, междувременно
нараснала на 13 дни. В действителност обаче, тази корекция представлява едно
пълно изместване на целта и смисъла на църковния календар, както ще поясним,
когато говорим за неговата същност.
Понеже календарът отразява събитията, свързани с живота на Спасителя,
то на практика се получи, с въвеждането на други дати за църковните празници,
като че се говори за друг Христос, а не за Този, Който заповяда на Своите ученици:
"Идете научете всички народи ... като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал"
(Мат. 28:19-20). Това тяхно нововъведение доведе до пълно объркване на евангелската
последователност на събитията, отразена в църковния живот, както и на спазването
на постите, църковния Устав, богослужебния ред и самото богослужение, което
ще изложим подробно в следващите глави на книгата. То доведе до смут, колебание
и дори кръвопролития, както ще видим по-нататък. У нас, естествено, възниква
въпросът, дали това вмешателство е с цел идеално изправяне на св. Църква или
е подобие на троянски кон, който да я разбие и унищожи? Кое от тези две положения
е верният отговор, ще оставим читателя накрая да реши сам.
Предишна
Начална страница
Съдържание
Следваща
