Винетка

История на въвеждането на григорианския и на т.нар."поправен юлиянски"календар

    В действителност, идеята за реформа на календара, както се изразихме по-горе, е занимавала най-вече западните учени, които не са искали да подчинят свободния си разум на догмите и каноните на св. Църква. Духът на свободомислие нерядко е прониквал и вътре в нея. Но тези "учени" едва ли са се замисляли, че разрушаването на "оковите" на църковните традиции довежда до неподчинение на св. Църква, а от там - и на Бога, т.е. до нахлуването на светски дух в нея.
    Идеята за реформа на календара е възникнала много по-рано от папа Григорий XIII. На папа Йоан XXIII в 1411 г. е бил поднесен проект за нов календар от кардинал Пиер де Алеано (Селешников пише: "Пиер Дали"). Но на Констанския събор папата бил низвергнат поради съществуващото тогава многопапие. Поставеният там за обсъждане календарен въпрос не бил разгледан, понеже имало друг по-важен проблем - да бъде потушено въстанието в Чехия, водено от Ян Хус, което изразявало протеста против лишаването на миряните от причастие със св. Кръв Христова. Трябвало да бъдат взети спешни мерки да се разбие тази вълна на недоволство и да бъде изгорен на клада националния герой на Чехия - Ян Хус, от католиците. По-късно, на Базелския събор през 1437 г. отново бил поставен въпроса за календара и бил предложен проект от философа на Възраждането Николай Кузански (1401-1461 г.). Но този проект пак бил пренебрегнат и изоставен като по-маловажен от разглеждания въпрос за уния. Преговорите за нея се водили във Ферара, а по-късно продължили във Флоренция. Целта била да се постигне обединение с православните и като символ на това обединение да бъде въведен и нов календар, но обединението не успяло, понеже св. Марк, митрополит Ефески, не го подписал, и по този начин унията изгубила значение и тежест.
    През 1475 г. папа Сикст IV започнал подготовка за реформа на календара и поправка на Пасхалията. С тази цел той поканил в Рим немския астроном и математик Региомонтан (1436-1476). Но внезапната смърт на учения попречила на намеренията на папата.
    През XVI в. два Западни събора обсъждали въпроси, свързани с реформата на календара - Латеранския (1512-1517 г.) и Тридентския (1545-1563 г.). Когато през 1514 г. Латеранският събор назначил комисия за реформирането на календара, римският папски двор поканил известния вече в цяла Европа полски астроном Николай Коперник заедно със сътрудниците му, да отиде в Рим, за да вземе участие в работата на календарната комисия. Коперник, обаче, отказал да стори това, поради несъстоятелността на тази реформа, както се изразил той.
    По време на папа Пий V в 1568 г. била създадена папска комисия начело с кардинал Сирлет, под ръководството на която бил издаден нов богослужебен требник с поместен в него нов календар. Възникнало, обаче, недоволство и големи вълнения сред духовенството и народа, и папа Пий V имал доблестта да отмени използуването на календарната част на требника. По-късно немският професор от IX в. Калтер Брунер нарича календара на папа Пий V "безсмислен", тъй като практически той водел до резултати, обратни на тези, към които се стремял.
    Тук трябва да добавим, че от това време, от началото на Реформацията, започнал да се надига и протестантизмът, който силно подронвал папския авторитет.
    В такава неустойчива атмосфера встъпил на власт папа Григорий XIII - амбициозен и властолюбив, готов с цената на всичко да затвърди папската власт. Достатъчно е да се напомни факта, че той възторжено приветствувал френската кралица Мария Медичи по случай убитите 30000 хугеноти (Привърженици на протестантизма във Франция през XVI-XVIII в.) във Вартоломеевата нощ. Папата се стремял да удовлетвори научните интереси на протестантите, а под предлог, че почита и точно спазва каноните на Първия вселенски събор, искал да привлече и православните. Но на практика се оказало, че в стремежа си да постави датата 21 март да отговаря неизменно на пролетното равноденствие, както е било по времето на Никейския събор, той е нарушил едно съществено изискване на същия събор: светият ден на Пасхата никога да не съвпада с юдейската пасха. Няма данни Светите отци да са постановявали денят на пролетното равноденствие непременно да отговаря на датата 21 март, но те, според I правило на Антиохийския събор (Състоял се е в 341 г., решенията му са признати за общоцърковно валидни от Шестия вселенски събор - виж второ правило), са наредили Христовата Пасха никога да не се празнува заедно с юдейската. В посланията на император Константин Велики до епископите, неприсъствували на събора, нищо не се споменава за постановление, което да фиксира равноденствието на определена дата. Ако св. Отци бяха поставили някаква неизменна дата на пролетното равноденствие, те непременно щяха да ни оставят указания за това, както са направили за много по-маловажни неща.
    За съставител на григорианския календар се счита лекарят Луиджи Лилио, преподавател по медицина в университета на град Перуджа. Лилио изхождал от предпоставката, че всички годишни времена и астрономически явления, свързани с тях, се повтарят в зависимост от движещите се около Земята планети. Затова неговият календар се явява геоцентричен, тъй като Земята е отправната му точка (и по-точно - Рим или Италия, понеже се съобразява с равноденствието само там). Но от научна гледна точка, това всъщност е отдавна отречената като наивна, геоцентрична теория на Аристотел и Птоломей. Поради тази причина беше изправен пред инквизицията и прочутия астроном Галилео Галилей. От историята ние не знаем какво е казал пред инквизиторите, а само заключаваме за това, понеже след като излезе, той извика: "И все пак тя, Земята, се върти", явно в противовес на онова, което е бил принуден да каже там. През 1616 г. римокатолическата църква обявила учението на Коперник за лъжливо и грешно, и наредила на Галилей никога вече да не го защитава и поддържа. Галилей, който бил ревностен католик, се примирил. През 1623 г. папа станал един дългогодишен негов приятел. Чрез него Галилей веднага се опитал да отмени декрета от 1616 г., но не успял. Все пак получил разрешение да напише книга, която обаче довела до това, той за втори път да бъде изправен пред инквизицията, където за втори път бил осъден - на доживотен домашен арест.
    В процеса на работа над новия календар е бил поканен и прочутия учен Йосиф Скалигер, който се счита за баща на хронологията, но той енергично се противопоставил на идеята за реформа, като написал капитален трактат, в който доказва превъзходството на юлиянската календарна хронологична система пред григорианската.
    Била съставена комисия за изработване на новия календар. Водещ в нея бил йезуитът-математик Христофор Клавий, наречен "григорианският Созиген". Но и той, въпреки своите ревностни католически убеждения и въпреки желанието си да бъде в полза на това дело, признава пред съвестта си на учен, че "прутенските таблици" (въз основа на които се е правила реформата) са основани върху несигурни, дори абсурдни хипотези. Той признава още четири недостатъка на григорианския календар. Първо, пролетното равноденствие се колебае, а не е "заковано", както пише в папската була. Вторият и третият недостатък изискват добро познаване на науката Пасхалия, и затова не ги споменаваме. Четвърто, според реформирания календар Пасха може да се падне и на пълнолунието, а даже и преди него, т.е. да се празнува преди или заедно с юдеите и с отдавна осъдените от Църквата четиринадесятници (Или "квартодециманци" - осъдени от Църквата на Първия вселенски събор, понеже празнували Пасха заедно с юдеите).
    Други членове на комисията били Игнаций Данти (1536-1586), професор по астрономия и математика от университета в Болоня, Луиджи Лилио, неговият брат Антонио Лилио (в качеството само на помощник) и други.
    Във връзка с излезлия екзакт на Лилио и комисията, започнало вълнение сред учени и богослови. Немският професор Маестлин, учител на Кеплер и Галилей, казал, че екзактът е неекзактен (Буквално - "точният" е неточен - exactus, лат. - точен), тъй като луната няма да следва определеното от него време, а ще избързва. Веронският астроном Йосиф Ванадий нарекъл реформата "безсмислена". Виенският университет изцяло й се противопоставил. Немският професор Калтер Брунер, който по убеждение е бил ревностен католик, ни дава интересни данни. Той е имал достъп до папското книгохранилище и до библиотеката на Хабсбургите във Виена. У него четем, че папа Григорий XIII е изпратил проект до всички учени астрономи. В отговор италианските астрономи се съгласили, явно - подобно на Галилей, а учените от Сорбоната отговорили: "Тъй като тази реформа не е в съгласие с Вселенските събори, ние ще изпаднем в положението на квартодециманците и ще бъдем в противоречие с цялото църковно-научно минало", т.е. не се съгласили. Португалия, която била заета главно с мореплаване, поради стремежа си за авантюристична търговска и икономическа хегемония, отговорила, че този въпрос не я интересува. Представителите на протестантската църква, която тогава е била най-вече в Германия и Англия, не отговорили нищо, което е било в духа на тяхната пренебрежителна непримиримост и омраза към папата. Независимо от това, на 24.II.1582 г. папа Григорий XIII издал специална була "Интер грависсимас" (оригиналът й се пази в архива на Ватикана), според която датите се премествали с 10 дни напред и се нареждало, денят след 4.X.1582 г. (четвъртък) да се приеме не за 5-ти, а за 15-ти октомври (петък).
Фиг.2 Част от папската була за въвеждането на григорианския календар
    В булата се казва: "Беше необходимо с нашата грижа не само да се възстанови равноденствието на мястото, което от древност му е назначено и от което, от времето на Никейския събор, то е отстъпило приблизително с 10 дни, и да се върне на 14-тата луна (т.е. пълнолунието през март-април, б. а.) нейното място, от което тя в сегашно време отстъпва с 4 или 5 дни, но и да се установи също способ и правила, чрез които да се постигне в бъдеще равноденствието и 14-тата луна никога да не се поместват от своите места" (фиг.2).
    Във връзка с реформата папата наредил да се изсече медал "върховен жрец", каквито медали по-късно намираме в масонските ложи. На лицевата страна на медала е изобразен профила на папа Григорий XIII. Надписът наоколо гласи: "Gregorius XIII pont(ifex) opti(mus) maximus. (Григорий XIII, най-добрият върховен жрец)". На обратната страна е изобразен зодиакалния знак овен, с надпис: "Anno restituto MDLXXXII. (Година на изправянето - 1582)".
    Тази папска реформа била приета веднага от Италия,Испания,Португалия и Полша,на 4.X.1582 г.
    Протестантите вдигнали по повод на новия календар протестни и подигравателни шествия. Но независимо от това, властната десница на Григорий XIII принудила дори императора на протестантска Германия, Рудолф II, да се съгласи с него и да издаде указ за въвеждане на календара в църковна и светска употреба. А Баварският херцог Вилхелм веднага посъветвал Залцбургските епископи да приемат реформата. Те се съгласили, но не успели да я проведат, понеже народът се противопоставил и избухнало въстание в административния център Щаемарк, което впоследствие било потушено с кръвопролитие. Ново въстание избухнало в Аугсбург. Древният град Шпеер, който до тогава винаги поддържал императора, също отказал да приеме нововъведението, като заявил, че желае да живее в мир със съседите си. Ерцхерцогът Ернст помолил императора да вземе обратно указа си, но той не послушал този добър съвет. Това подготвило почвата на 30-годишната война в Германия (1618-1648 г.), която довела до бързото й разпадане на градове-държави, след което последвал най-тежкият период в нейната история.
    В такава мрачна атмосфера гениалният учен математик Карл Фридрих Гаус (1777-1855 г.) е съставил математическите формули за изчисляване на православната Пасхалия. Гаус е роден в Брауншвайк и няма свидетелства да е общувал с православни в протестантска Германия. По негово време Пасхата там се е празнувала вече по григорианския календар, а кое го е впечатлило, за да напише формулите за православната Пасхалия, ще видим по нататък.
    След това календарната реформа продължила със силата на оръжието. Главен "герой" бил йезуитът Антонио Посевин, известен в историята със своите жестокости над православни и униати в Белорусия и Украйна. Тези жестокости на два пъти принудили полския крал Стефан Батори да издаде укази за забрана на насилията на верско-календарна основа над православните си поданици от йезуити.
    В историята са известни и така наречените "календарни размирици", избухнали в Рига през 1584 г. Това е бил протест против преминаването към новия календар не само в Полша, но и в Задвинското херцогство, което по онова време се намирало под литовско-полско господство. Няколко години продължила борбата на латвийския народ против полското католическо надмощие. "Календарните размирици" спрели едва след като в 1589 г. ръководителите на въстанието Гизе и Бринкен били арестувани, подложени на жестоки мъчения и екзекутирани.
    Западно настроеният руски император Петър I също откликнал на нововъведението, като издал указ от 1.XII.1699 г. за реформа на календара. На следващия ден побързал да издаде нов указ за празнуването на новата година. Подробности не са ни известни, но е факт, че императорът не е успял да въведе реформата. Той въвел по-тесни връзки с европейските държави и тези отношения налагали да се познава григорианския календар. Привържениците на Запада настоявали да се въведе "културния" григориански календар. Така през 1830 г. Петербургската академия на науките излязла с предложението - в Русия да се въведе новия стил. Тогавашният министър на народната просвета, княз К.А.Ливен, представил доклад до цар Николай I, в който изложил обективно преимуществата на съществуващия стил и неудобствата и затрудненията, свързани с новия. След като получил този доклад, царят написал върху него: "Забележките на княз Ливен са напълно справедливи".
    Все пак, историческата поговорка, че времето лекува всичко, влязла в сила и тук. Съпротивата с течение на времето се притъпявала и първоначалният девиз на протестантите: "По-добре да се разделим със слънцето, отколкото да се съединим с папата" постепенно станал по-умерен. Първият спонтанен протест не е бил канонично-църковно мотивиран, понеже протестантите не се ползуват от традициите и учението на св. Църква, а сами си изграждат свои. Въпреки това, не така лесно и бързо станало въвеждането на реформата. Дания я приела в 1700 г., Швеция и Финландия - в 1753 г. Въвеждането на новия календар в Англия било съпроводено с пренасяне началото на новата година от 25.III на 1.I. Затова в английската история 1751 г. има само 282 дни. Лорд Честърфилд, който чрез политически и икономически натиск въвел реформата, не смеел да се покаже след това на улицата, понеже хората гледали на него като на предател и тълпи го преследвали с викове: "Върни ни нашите три месеца!".
    Прусия и Нидерландия приели в 1775 г., а някои швейцарски кантони (Кантон - в Швейцария - всяка отделна държавица на федеративната република) приели едва в 1811 г.
    Така векове наред се проточва недоброволното налагане на папския календар на Запад. Много по-трудно за григорианските реформатори, обаче, е било да се наложат на Изток. Веднага след въвеждането на реформата от папа Григорий XIII, той изпратил в Цариград пратеници с богати дарове при патриарх Йеремия II, с предложение последният да приеме новия календар. Патриархът, като имал предвид църковно-каноническите нарушения, произтичащи от това предложение, веднага осъдил новото римско времеизчисление. Скоро бил свикан църковен събор по този въпрос и било взето следното решение: сигилион I (от 20.X.1583 г.), в който четем:
    "Който не следва обичаите на Църквата и за всичко онова, що са заповядали седемте Вселенски църковни събора за св.Пасха и Месецослова, а желае да следва григорианската пасхалия и месецослов, той противодействува на всички определения на светите Събори. Такъв да бъде анатема - отлъчен от Христовата Църква и от събранието на верните. А вие, православните и благочестиви християни, пребъдвайте в онова, което сте научили, ако бъде необходимо, пролейте и самата си кръв за да запазите Отеческата си вяра и изповедание".
    Това решение на Цариградския събор е било съобщено на всички Източни църкви, на венецианския дож Н. Д'Аконти, на самия папа Григорий XIII и на други. В същото време и по същия повод Александрийският патриарх Силвестър отправил окръжно послание до християните в Западна Европа, в което четем: "Православната Църква веднъж завинаги е отсъдила да не се приема изобщо никакво новаторство и да не се отстъпва от нищо старо".
    Следващите три века - XVII, XVIII и XIX, са ни оставили нови ценни документи за непримиримото отношение на православните към новия стил. В духа на патриарх Йеремия II е действувал патриарх Кирил IV (Знаменитият Вселенски патриарх Кирил IV, който е бил на вселенския престол шест пъти и през цялото време, когато бил патриарх, енергично се борил с йезуитите, по интригите на които той е бил задушен, нееднократно осъждал григорианския календар, като го оценявал в духа на синодалните определения на патриарх Йеремия II), който в 1639 г. приел мъченическа смърт от йезуитите. Това показва, че подходът на папата вече е бил променен, в сравнение с богатите дарове към патриарх Йеремия II. Но упоритият девиз на римския глава "Дранг нах остен" (стремеж (устрем) на Изток) довел, в противовес, до издаване на втори сигилион от патриарх Кирил V в 1756 г., по повод появилите се в Цариград нови съблазни за смяна на календара. В сигилиона се казва:
    "Който не следва думите на неботаинника Павел, изрекъл в своето послание до Галатяни (глава I, ст. 8): "Но ако дори ние или Ангел от небето ви благовести нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде", такъв - бил той йерей или мирянин, да бъде отлъчен от Бога, проклет и след смъртта си да не се разтлее, но да пребъдва във вечни мъки. Камъните и желязото да се разсипят и разпаднат, а той - никога и никак. Такива да наследят проказата на Гиезий и обесването на Юда, ... гняв Божий да бъде върху главите им ... нека земята се разтвори и ги погълне, както някога Датан и Авирон; Ангел Божий да ги преследва с меч през всички дни на живота им и да подлежат на всички проклятия на патриарсите и Съборите, на вечно отлъчване и на мъките на вечния огън. Амин".
    Особеният непримирим и неспокоен дух, който лъха от текста, подсказва за силния натиск, на който са били подложени православните.
    В 1848 г. Вселенският патриарх Антим VI се обърнал към всички православни християни с окръжно вселенско послание, отправено от името на Едната Света, Съборна и Апостолска Църква. Там четем:
    "У нас нито патриарсите, нито съборите са могли да въведат нещо ново, понеже пазител на благочестието е самото тяло на Църквата ... Нека държим изповеданието, що сме приели от такива мъже - св.Отци, нека се отклоняваме от всяко новаторство, като от дяволско внушение ... и макар да са папи, патриарси, клирици, миряни или ангел от небето, над него да бъде анатема".
    Между това, римокатолическата църква е правила упорити опити да склони православните поместни църкви да приемат григорианския календар. Особено фанатично е вършел тази дейност барнабитът Цезар Тондини де Кваренги, който за целта издал на различни езици огромни количества брошури, включително и за България ("Болгарский народ и календарний вопрос", Пловдив,1897 г.), но резултати нямало, защото православният клир и народ виждали опасността и още по-енергично пазели светото Православие и неговите традиции.
    Всеруският църковен събор през 1917-1918 г. в Москва разглеждал въпроса за евентуално приемане на новия стил в църковния живот. След обстойно обсъждане на проблема, съборът категорично отхвърлил каквото и да било възприемане на григорианския календар. Взети били под внимание не само важните църковно-канонически, но и съвременните научно-астрономически съображения. Посочени били големите преимущества на юлиянския календар и било решено да се държи на стария стил, както за църковното определяне на датите, така и за богослужебната практика. Вселенското Православие от първите векове до двайсетте години на нашия век единодушно се отнасяло с неодобрение към всякакви реформи в областта на календара.

    ПЪРВИТЕ ФАТАЛНИ ПРОБИВИ В ЕДИНОМИСЛИЕТО НА ПРАВОСЛАВНИТЕ се появили след Първата световна война, заедно с настъпването на духа на свободомислие във всички области на живота. В църковния живот все по-често се чували девизи за "разчупване оковите на старото каноническо мислене". Започнало трескаво създаване на многобройни културни, обществени, политически и религиозни организации под въздействие на силно развиващото се масонство, посредством които е било лесно да се влияе на цялостния живот на обществото. С това се обяснява и факта, че въвеждането на григорианския календар дори и в гражданска употреба в православните държави е станало едва тогава, по време на първата световна война и след нея. В България - на 31.III.1916 г., като денят 31 март бил последван направо от 14 април, в Русия - едва три месеца след октомврийската революция - на 31.I.1918 г., в Сърбия - на 18.I.1919 г., в Гърция - на 9.III.1924 г., в Египет - на 17.IX.1928 г. и т.н.
Фиг.3
Фотокопие на част от декрета на "съвета на народните комисари" за въвеждане на григорианския календар в Русия

    В България григорианският календар е въведен в гражданския живот с царски указ № 8, издаден от царя-католик Фердинанд I, съгласно Закона за въвеждането на григорианския календар. Член първи от този закон гласи следното: "От 1.IV.1916 г. времеброенето в Царство България да става по новия стил - григорианския календар. Денят 31.III.1916 г. остава последен ден, броен по стария стил, и на следващия след него ден веднага влиза в сила новият с дата 14.IV.1916 г., като начало на новото времеброене в Царството" (Държавен вестник, бр.65, 21.III.1916 г.).
    Въпросът за календарната реформа в Русия е бил много важен за масонската дейност. Няколко дни след т.нар. октомврийска революция, на 16.XI.1917 г., новата безбожна власт поставя за обсъждане този въпрос пред новото правителство, а на 24.I.1918 г. "съветът на народните комисари" приема "Декрет за въвеждането на западноевропейския календар в Руската република". Този декрет е подписан от В.И.Ленин и е публикуван на следващия ден (фиг.3). Той започва с думите: "С цел да се установи в Русия еднакво с почти всички културни народи отчитане на времето, съветът на народните комисари постановява, след изтичането на месец януари тази година, да се въведе нов календар в гражданския живот". Декретът нарежда, денят след 31.I.1918 г. да се счита не 1.II, а 14.II и пр.
    Цариградската патриаршия, вековният пазител на Православието, изведнъж направила завой по отношение на календарния въпрос, като взела коренно противоположно становище. Тогавашният местоблюстител Доротей обнародвал особена енциклика (Окръжно на епископ, послание) "към християнските църкви, намиращи се в целия свят", в която още в началото се заявява, че Цариградският престол счита за уместни взаимното сближение и общение на разните християнски църкви, независимо от догматическите различия между тях. Като първа стъпка към такава дружба се предлага идеята да се установи общ календар. Има направени предложения за общуване между различните църкви, за сътрудничество и други. Тази "енциклика" направила съдбоносен пробив сред православните. В нея веднага се забелязват особено непростими догматически грешки, като например забраненото от църковните канони сближаване и общение с еретически религиозни общности (виж 10-то, 45-то и 65-то Апостолски правила). Освен догматическата грешка, енцикликата се оказва и некоректна, като излиза с такъв призив без съгласието на останалите поместни църкви. "Енцикликата, пише основателно А. Буевски, представлява пръв изобличителен опит на Цариградския престол да подмени със себе си авторитета на Вселенската Църква".(Ж.М.П.,1953, № 3, с.30)
    Още същата (1920) година Цариградската църква влиза в официално сътрудничество с новото масонско икуменическо движение и участвува в прелиминарната конференция по въпросите на "Вяра и устройство" в Женева. Пак там, с.31) Цариградският престол, останал без някогашната си обширна територия и без някогашното си многобройно население, без доходите си, без своя авторитет и обаяние, останал само по традиция с първенство по чест, е бил обзет от честолюбивите амбиции на обхванатите от панелинистически идеали на новото време вселенски патриарси. Това особено проличало при Мелетий IV (1871-1935 г.), който няколко години бил атински архиепископ, а след това против волята на турското правителство, за късо време - цариградски патриарх. Най-грубото самочиние на Мелетий IV било, обаче, свикването на така нареченото "Всеправославно съвещание" през месец май 1923 г., на което не участвувал нито един делегат на древните Източни патриархати - Антиохийски, Александрийски и Йерусалимски. На него не присъствувала най-голямата по територия и численост на населението Руска православна църква, която съставя 3/4 от целия православен свят. Не присъствували и автокефалните и автономни църкви, които след първата световна война се отделили от Руската. Не присъствувала и Българската православна църква (считана от Цариградската за схизматична). На това съвещание, наречено от Мелетий "Всеправославен конгрес", имало представители само на Цариградската, Кипърската, Сръбската, Румънската и Еладската църкви. Представителите на Еладската и Кипърската църкви, обаче, са били епископи (Никейският - Василий и Драчкият - Яков), които съвсем не принадлежали към клира на тези църкви. (Църковен вестник, 1949, бр. 39-40,с.1-2) Следователно, имало е представители само на три поместни църкви, като на Румънската не е бил епископ и не е бил упълномощен да изразява мнението на своята църква, а е могъл да изразява само своето лично мнение. (Срв. Църковен вестник, 1949, бр.39-40, с.1-2) По покана на патриарх Мелетий "конгресът" бил посетен от намиращите се в Цариград руски емигранти - архиепископите Александър (Немоловски) и Анастасий (Грибановски), но първият се намирал в неизяснено канонично положение и в действителност не бил ничий представител, а вторият, понеже нямал инструкции по календарния въпрос, скоро напуснал това необичайно събрание.
    Най-важните постановления на конгреса били относно изправянето на календара и втория брак на свещениците. Източните патриарси (Александрийски, Антиохийски и Йерусалимски) изпратили братско писмо, в което молели Цариградския патриарх да не изменя календара, на което той не обърнал внимание. Тогава Източните патриарси решително протестирали против този конгрес и отхвърлили постановленията му. (Ж.М.П., 1953, №3, с.30) При все това, пробивът в единния дотогава фронт на Православието вече е бил налице. Чрез календарната корекция Цариградската църква разкъсала вселенското единство на автокефалните църкви. Един от най-видните православни богослови канонисти, професор С.В.Троицкий, известен със своята огромна ерудиция и научни трудове по църковно право, дългогодишен експерт на Архиерейския събор на Сръбската патриаршия, пише: "За първи път в историята на Православната Църква, в която до сега е имало само едни органи за общоцърковно законодателство - съборите, тази задача поема на себе си някакъв "всеправославен конгрес", уреден по примера на панангликанските конгреси в Английската църква и на съвременните политически конгреси и конференции". Той дава солидна обосновка на своите твърдения, като изтъква:
  1. Названието на конгреса "всеправославен" е неоснователно по простата причина, че на него не са присъствували повече от половината поместни православни църкви.
  2. На самия председател на конгреса, патриарх Мелетий, било оспорвано патриаршеското му достойнство от някои автокефални църкви.
  3. Конгресът не само не можел да бъде изразител на мисълта на цялата Православна Църква, понеже не присъствували на него повече от половината поместни църкви, но той не можел да изразява и мнението на онези православни църкви, от които имало представители, защото тези църкви не са били еднакво застъпени. Докато всички тези църкви имали по един представител, Цариградската църква е имала измежду осемте члена, подписали решението на конгреса, трима представители, като към тях прибавила и други двама.
  4. Съмнение пораждат и пълномощията на членовете на конгреса. Тези пълномощия не им давали правото да изразяват мнението на своите църкви, защото поместните църкви не били изработили, въз основа на предварително свикани местни архиерейски събори, своето мнение по въпросите, влезли в програмата на конгреса. Тъй че делегатите можели да изразяват само личното си мнение или в най-добрия случай - мнението на своите синоди, които обаче нямат правото да решават канонически проблеми, а още по-малко - догматически въпроси.
    Решенията на конгреса относно въвеждането на новия стил трябвало, според уговорката, "да се прилагат, след като се съгласят всички православни църкви". Цариградската патриаршия, обаче, не дочакала тяхното съгласие и изпълнила веднага решението за въвеждане на новия календар. В това я е последвала Еладската църква, а след нея - Кипърската и Румънската. (Църковен вестник, 1929, бр.13) Този реформиран календар бил представен от конгреса не като григориански, а като "новоюлиянски" или "поправен юлиянски". Но разлика между тези два календара почти няма. (Така нареченият "поправен юлиянски" календар е опит на православните привърженици на папската реформа да съставят компромисно решение между църковния и григорианския календар. Те са заимствували неподвижния месечен кръг от григорианския календар, а подвижния - от църковния (понеже приемането на григорианската пасхалия би довело до грубо и явно нарушение на църковните канони). Името "поправен юлиянски", по такъв начин, се явява неточно, тъй като този календар всъщност е почти еднакъв с григорианския. Съставителите му твърдят, че той съвпада напълно с григорианския само до 2800 г., след което ще се яви разлика от 1 ден, и след 2900 г. отново ще бъде еднакъв с григорианския) Въпреки че Пасхата се изчислявала все още по православната александрийска Пасхалия, но устоите на тази древна църковна традиция били вече подронени от рационалистическото и модернистично мислене. Били предложени, с оглед на мнението за "астрономическа неточност" на църковния календар, и всякакви новоизмислени, никому ненужни идеи. Например "определянето на пасхалното пълнолуние да става въз основа на астрономически пресмятания, като се вземат под внимание съвременните научни данни", (Събев, Т. Църковно-календарният въпрос, С.,1968, с.34) да се приеме една постоянна дата за празнуване на Великден, да се изваждат 13 дни от датата на Великден по църковния календар (което се пада винаги в понеделник) и други подобни.
    За илюстрация на духа на конгреса може да се вземе единодушното решение: "счита се за позволен втория брак на свещеници". Това решение досега официално не е успяло да си пробие път заедно с другите отстъпления, като например календарната реформа. Забележителна е и следната точка от решенията на конгреса, която е в духа на новото време и в духа на папската була от 1582 г.: "Това изправяне на юлиянския календар не е пречка за неговото по-нататъшно видоизменяне и усъвършенствуване, което биха желали да приемат всички християнски църкви". (Пак там) Тук е ясно, че вече не става въпрос за Православие, а за нещо друго, което ние, православните, не познаваме и не бихме желали да познаем.
    Възмущението сред ревнителите на Православието в Цариград било крайно голямо. Надигнало се всеобщо православно недоволство и вълнение, в резултат на което Мелетий IV бил свален с позор от Вселенския престол. Календарното нововъведение предизвикало протести и на други места, Източните патриарси единодушно го отхвърлили. Александрийският патриарх Фотий писал по този повод специално послание (от 25.VI.1923 г.) до Антиохийския патриарх Григорий IV за разпоредбата относно календарната реформа, която той нарича "безцелна, неканоническа и вредна, тъй че ... не е наложително да се признава". "Това постановление, пише патриарх Фотий, е внесено от светски среди". (Църковен вестник, С., 1923, бр.41, с.5) Останалите Източни патриарси единодушно споделяли неговото мнение.
    Но въпреки разобличаването на неправославните решения на Цариградския "конгрес", не закъснели да се появят пагубните плодове на свободомислието. Мелетий IV не се стеснявал за постигането на своите задачи да прибягва дори до употребата на лъжа. С писмо от 9.VII.1923 г. до финландския архиепископ Серафим, той казал, че новото времеизчисление е прието съгласно общото мнение и решение на православните църкви. (Срв. Църковна ведомост, 1923, № 19, 20) По същия начин бил въведен в заблуждение и всеруския патриарх Тихон, който дал разпореждане да се въведе новия стил в пределите на Руската православна църква. Повдигнало се неописуемо противодействие от страна на народа и клира. И когато чрез Задграничния архиерейски синод се изяснила истината, патриарх Тихон незабавно отменил това разпореждане.
    Както споменахме по-горе, поради надигналите се православни вълнения се наложило масонът Мелетий IV да бъде сменен с Григорий VI (фиг.4), а останалият състав на Патриаршията бил непроменен. Еладската църква, под натиска на политическата групировка, възглавявана от масона Елефтерий Венизелос, преминала на 1.III.1924 г. към новия стил. Румънската църква я последвала на 1.X.1924 г., срещу което получила от Цариград патриаршеско достойнство, каквото тя дотогава исторически не е имала. (Църковен вестник, С.,1924) А Мелетий, след смъртта на защитника на Православието - патриарх Фотий, бил избран през 1926 г. като втори кандидат за овдовелия Александрийски патриаршески престол. Пръв избранник бил Нубийският митрополит Николай. Съгласно практиката, следвало първият кандидат да бъде провъзгласен за патриарх, но Мелетий по тайнствен начин бил утвърден от египетските власти.
Фиг.4
Фиг.4.Сп. "Масонски бюлетин", орган на великата ложа на Гърция, бр.71 (I-II.1967 г.), където на стр. 25-50 в рубриката "Бележити масони" е публикувана студията на А.Зервудакис за Мелетий IV (Метаксакис). В нея се излага животът и дейността на Мелетий като масон.
    Като патриарх, той успял, с цената на недоволство и разцепление, и там да прокара новия календар. (Църковен вестник, С., 1929, бр.13) Въпреки това, обаче, неговият дух не се успокоявал. Смъртно болен, той се кандидатирал за Йерусалимския патриаршески престол, но скоро умрял. (Ж.М.П., 1950, № 2, с.37)
    Антиохийският патриархат също бил принуден да приеме новия стил, поради чисто материални съображения, тъй като не можел да се издържа без финансовата подкрепа на арабите в Америка, които неочаквано наложили въвеждането на новия стил като условие за материална помощ.
    Така тази реформа, считана от някои за нещо маловажно, нещо второстепенно, за "дреболия", (Методий, архим. "За календарната реформа", Духовна култура, 1969, бр.9-10, с.51) навсякъде оставяла след себе си църковни смутове, сътресения, борби и разколи.
    В руските, финландските, полските и естонските области православните се разделили на два лагера и това предизвикало гонение против старостилците, не без съдействието на официалната власт. В Еладската църква гоненията започнали от 1924 г., като през 1950 г. достигнали връхна точка. Старостилните духовници били лишени от сан и затворени в тъмници, братствата били разпуснати, църквите - затворени, монасите и монахините били разстригани и заточени в глух монастир на един от егейските острови. Това представлява кощунствена подигравка с ангелския монашески чин от страна на тъмните сили на този свят.
    Най-големият руски Валаамски монастир, който се намирал на границата с Финландия, на остров на руска територия, изведнъж след смяната на календара във Финландия, се оказал на финландска територия. Монасите, изправени пред заплахата да приемат новия календар, който приела Финландия, напуснали и се преселили на друг остров - Нови Валаам (преминаването на тези (над 1000) монаси е станало през зимата, по леда на Ладожското езеро). Но били принудени и от там да се изселят по същите причини, след което те, не без Божието допущение, се разпръснали по целия свят.
    И така, "малката" и "безобидна" реформа довела до тези кръвопролития, което показва, че тя съвсем не е малка.
    Горните факти били угодни на римокатолиците, които искали да опетнят бялата одежда на Православието, което уж нямало здрави църковни основи, и желаели чрез правдата на по-силния да подчинят Източните църкви на "незаблудимия и непогрешим" Христов "наместник" на Земята. Това те постигали чрез смесване на веровите интереси с политически, икономически и лични, при което веровите винаги оставали на последно място. Например, като се давали заплати дори и на монасите, те били обвързвани материално, влизали в нарушение на обета за нестяжание и така постепенно отстъпвали от позициите на вярата. За съжаление и за разлика от Вселенските събори, чиято цел е да обединят и примирят православните християни в единомислие в Господа, новият дух на съвремието успя да посее семената на вражда и разделение, като иска по този начин да унищожи Православната вяра.
    Въпреки това, и до днес по стар стил служат: цялата и най-многочислена св. Руска православна църква, Йерусалимската - Майката на всички църкви, Сръбската, Македонската, Грузинската, а отчасти Полската и Чехословашката православни църкви, както и цялата Задгранична Руска църква, разпространена по всички краища на света, крепостта на Православието - Атон, част от Румънската, и най-малкото стадо на ревнителите на светоотеческото Православие в България.
    С определенията на трите разновременни събори на Преосвещените архиереи на Руската Православна задгранична църква, които са били свикани в 1923, 1924 и 1925 г., е било постановено: "Тъй като от Руската Православна църква и от нейния светейши Патриарх новия стил не е приет, а светейшите патриарси: Александрийски, Антиохийски и Йерусалимски са го отхвърлили, а така също предвид на това, че от Източните патриарси в 1583 г. и в 1756 г. срещу новия стил са наложени анатеми - изменение в съществуващото църковно времеизчисление да не се внася". (Сп. "Церковныя ведомости", 1926, №№ 15-16. Цит. по Чайковский, И. Учебникъ по Пасхалия, СИ, С.,1936, с.21)
    През 1968 г. в Македонската църква, заедно с въвеждане на автокефалия бил направен опит да се въведе и григорианския стил. Но от страна на народа се повдигнала решителна съпротива срещу новия календар, поради което реформата не успяла.
    Календарната реформа в България стана неочаквано и изведнъж. През 1967 г. св.Синод в пълен състав посветил няколко заседания на въпроса за въвеждането в България на новия стил. Но за тези заседания църковната общественост не знаеше нищо. В църковната преса не се писа никаква статия по този въпрос. И изведнъж на 21.VII.1968 г. излезе специално "Послание до клира и всички чеда на Българската православна църква" № 5953 от 18.VII.1968 г.(Църковен вестник, 1969, бр.23.), в което се обяви календарната реформа като факт, вече станал по "общо желание на клира и миряните" или, както пак там четем, по "общо желание на вярващия народ". Календарчето за 1969 г. излезе с "указание за църковно празнуване дните в края на месец декември 1968 г. във връзка с въвеждане на новия календар". От него личи че дните от Месецослова между 6.XII ст.ст./19.XII н.ст. и 20.XII ст.ст./2.I н.ст. без никакво църковно основание са "изчезнали", а след денят Никулден (ст.ст.) веднага следва предпразненство на Рождество Христово и св. Игнатий Богоносец (фиг.5), като по този начин, освен че бяха прескочени 13 дни, което не е допустимо от църковния Устав, беше съкратен и Рождественския пост (с 13 дни). Такава груба намеса в богослужебния ред Църквата не познава през цялата своя история.
    Духовенството и вярващите миряни бяха поставени пред свършения факт на официално въведения в църквата нов стил. Някои синодални архиереи възразявали през време на заседанията, като са изтъквали, че тази реформа е нередна, че наши, чисто църковни и национални интереси, като например Македонският въпрос, диктуват да не се бърза с нея, че не бива да изпреварваме и да се отделяме идейно от Руската православна църква. Патриарх Кирил отговорил, че е питана Руската църква и е взето нейното съгласие. Но как е могла Руската църква да даде своето съгласие, като сама не е приела и до днес календарната реформа, това не е известно. Съгласие е дал със своето частно мнение Ленинградският митрополит Никодим, който по-късно умря в нозете на папата. Верни на св. Православие тогава официално останаха най-големият в България девически монастир, няколко йереи (без епископ) и множество миряни.
    Поради несъгласие с реформата, двама архимандрити, преподаватели в Духовната академия, бяха отстранени от богослужебни и преподавателски постове. Старостилното православно обществено богослужение беше забранено.
    Чрез всичко се целеше да се откъсне народа от Православието и в течение на едно поколение да бъде хвърлен в тинята на атеизма. Останалите малцина верни на св. Православие бяха обект на наблюдение от "специални служби", лишавани от всякакви заслуги и привилегии в обществото.
    Сега, когато от най-високо ниво у нас се апелира за връщане в традиционното Православие, дали всички интересуващи се от това си дават сметка кое е то и кои са неговите истински последователи?
Фиг.5
Фиг.5. На това място в указанието за корекция на календара са премахнати, напълно противоканонично, тези църковни празници.



Винетка

Предишна         Начална страница         Съдържание         Следваща
Hosted by uCoz