ази дева - мъченица и непорочна
невеста на Небесния Цар Христос Бог - Злата ( В
църковна употреба се среща и името Хриса - гръцки превод на Злата) - бе
родом от едно село на име Слатино от Мъгленската епархия (Мъглен - средновековен български град, епископско седалище в Южна
Македония (днешна Гърция), съществувал до XVIII век) в България.
Бедна по произход (защото беше дъщеря на един неизвестен сиромах християнин,
който освен нея имаше още три дъщери), Злата беше богата със своето предизбрание
и с природната си красота. Предизбрана от Бога заради горещата си вяра в Него,
заради своето девство и целомъдрие, тя също беше надарена и с природна красота,
която стана повод да завърши живота си със славна и добропобедна мъченическа
кончина.
Един от тамошните турци видя нейната необикновена хубост и се уязви
в сърцето си от сатанинска страст към нея - дебнеше да намери сгодно време за
да осъществи злото, което замисляше. И ето - един ден, когато Злата излезе с
някои жени вън от селото да събира дърва, онзи агарянин разбра това, сговори
се с други турци и отиде там, хвана я и я отвлече у дома си. Най-напред той
започна да обсипва светата дева с много обещания и клетви - с една - единствена
цел: да я подмами, да разколебае волята и и да я обърне към своята вяра. Заричаше
и се, че ако тя се потурчи, ще я вземе за своя жена. Сетне започна да я заплашва,
че ако не се вслуша в думите му, ще я подложи на големи мъчения. Но Злата -
наистина златна по име и на дело - макар внезапно попаднала в беда, никак не
се уплаши като чу това, но призова в ума си на помощ името Христово и с голямо
мъжество и дръзновение отговори:
- Аз вярвам в моя Господ Иисус Христос и на Него се покланям. Само
Той е мой Жених и няма да се отрека от Него никога, дори да ми причините хиляди
страдания и да раздробите тялото ми на късове!
А турците, като чуха това и размислиха, че сами няма да успеят да
склонят Злата, прибягнаха към други средства. Знаеха, че жените умеят по-добре
от мъжете да измамват, и предадоха св. Злата на своите жени: заръчаха им да
си послужат с всякакви средства и с всякакви хитрости, за да я убедят. Те незабавно
взеха при себе си мъченицата и какво ли не направиха, какви ли коварства не
употребиха, с какви ли магии не си послужиха за да я надвият! Така цели шест
месеца се мъчеха да обърнат светата девица към своето зловерие, но усилията
им останаха напразни - тя стоеше неизменна във верността си на Господа, утвърдена
върху непоклатимата скала на Христовата вяра.
Тогава повикаха родителите и сестрите на мъченицата, и със страшни
заплахи им заповядаха да склонят дъщеря си да се потурчи. Ако ли не сторят това,
зарекоха се, че нея ще убият, а тях жестоко ще мъчат и ограбят. И така, родителите
и сестрите и дойдоха при нея (защото страхът ги принуждаваше да вършат това,
което не искаха) и направиха всичко, каквото можеха, за да смекчат нейната по-твърда
и от диамант душа. Плачеха и нареждаха:
- Пресладка дъще, смили се над самата себе си и над нас, твоите родители
и сестри, защото заради теб всички ни заплашва гибел! Отречи се от Христа поне
привидно, за да избавиш и себе си и нас, а Христос е милостив и ще ти прости
този грях, сторен по принуда и насилие.
Тук нека всеки от нас размисли колко силна и трудна беше борбата,
която дяволът подигна, за да разколебае мъченицата. Но дерзайте, възлюбени!
Силата Христова победи и в тази борба, и разруши дяволските козни. Разумната
и крепкодушна Злата, чието сърце гореше от любов към Христа, се издигна над
плътта и кръвта, над законите и пределите на естеството. Тя се обърна към своите
родители и сестри, и изрече следните достойни за удивление премъдри слова:
- Вие, които ме принуждавате да се отрека от Христа - истинския Бог,
не сте вече мои родители и мои сестри! Вместо вас Баща ще ми бъде моят Господ
Иисус Христос, майка - Пресветата Владичица Богородица, а сестри и братя - всички
Светии.
Удивително и непобедимо мъжество! Каква любов към Бога, истинска
любов към Бога и мъдър разум, достоен за небесни похвали! Наистина, над светата
дева се изпълни словото на св. цар Давид: "Баща ми и майка ми ме оставиха, но
Господ ще ме приеме" (Пс.26:10)!
Когато друговерците и най-вече онзи зъл похитител на девицата видяха,
че усилията им са напразни, и че не можаха да отвърнат Злата от Христовата вяра
нито с хитростите, нито с другите средства, които бяха употребили, оставиха
накрая ласките и думите настрана, и започнаха да мъчат светата дева. Най-напред
цели три месеца всеки ден я биеха с тояги, после деряха ремъци от кожата и
и ги оставяха да висят пред очите и, та дано се уплаши, като ги гледа. Кръвта
подобно на река се лееше от девическото тяло на мъченицата и обагряше земята
около нея. Накрая пробиха главата и с нажежен ръжен - от едното ухо до другото,
така че от носа и устата и излезе дим.
С каква твърдост, с какво упование на Господа Христовата мъченица
понасяше тези страшни и нечовешки мъчения! Те биха сломили и най - крепките мъже,
но тя с голямо мъжество търпеше всичко, укрепявана от силата на Кръста и от
своята сърдечна любов към Христа.
Блаженият Симеон Метафраст казва: "Душа, свързана с връзките на
любовта към Бога, смята страданията за нищо, но сред скърбите се наслаждава
и сред злостраданията разцъфтява". Света Злата чу, че някъде наблизо се намира
отец Тимотей - проигумен на почитаната светогорска обител Ставроникита и неин
духовен старец (който ни и разказа за нейното мъченичество - мъж почтен и достоен
за доверие) - тя му извести чрез един християнин да моли Бога за нея, та да
се удостои богоугодно да завърши пътя на своето мъченичество.
А онези свирепи и жестокосърдечни, или по-добре да кажем - озверени
и демоноподобни хора, не се наситиха на всички мъчения, на които подложиха светата
дева, но се чудеха как е останала жива и не е умряла. А в злите им сърца се
раждаха все нови изчадия на адската злоба. Те не можеха да се примирят с мисълта,
че са победени от едно момиче и страшно се разяриха - окачиха Христовата агница
на една дива круша, нахвърлиха се върху нея с ножовете си и режеха на късове
светото и тяло.
Така прекрасната Злата, изпитана и блеснала като злато, очистено
в горнилото на мъченията, предаде светата си душа в ръцете на своя безсмъртен
Жених и прие двойния венец на девството и мъченичеството. ( Св. Злата е пострадала заради Христа в 1795 г., на 13 октомври
по стар стил) Сега тя тържествува и се радва в Небесните обители заедно с мъдрите
деви и с всички удостоени с награда от Бога. Застанала отдясно на Христа - своя
Небесен Жених, тя царува заедно с Него във вечни векове. А многострадалните
девически мощи на мъченицата някои от християните тайно взеха и погребаха с почит
и благоговение.
По нейните молитви дано и ние бъдем удостоени с Небесното Царство!
Амин.
В същия ден
Честване на Иверската (Московска) икона на Пресвета
Богородица
IX в., по време на царуването на
византийския император Теофил
(829-842)
бушуваше жестоко гонение срещу светите икони. Православните християни, които
почитаха светините, бяха предавани на мъчения, а иконоборците изхвърляха иконите
от църквите и ги изгаряха.
По това време близо до град Никея живееше една благочестива и
добродетелна вдовица заедно с младия си син. В своя дом тя се бе погрижила да
направи малка църква и в тази църква се намираше чудотворната икона на
Божията Майка. Вдовицата изпитваше най-сърдечно благоговение пред тази икона и
често в своите нужди се обръщаше с топла молитва към Пресвета Богородица.
Но в това време императорът беше изпратил войници за да осъществи
богоборческите си намерения за унищожаване на светите икони. Тези войници дойдоха
и при благочестивата никейска вдовица. Щом ги видя да нахълтват неочаквано,
жената се изплаши, но не за себе си, а за своята скъпоценна светиня. Тогава
започна да моли войниците да и оставят светата икона до сутринта, и им обеща
да им даде за това много пари. Подбуждани от користолюбие, те се съгласиха,
но на излизане един от тях вдигна копието си и със злоба удари иконата на Божията
Майка.
( В други редакции на сказанието се казва:
с меч) В следващия момент този войник остана на място. Погледна към иконата
и с ужас видя, че от прободеното място на образа тече кръв! Поразен от необикновеното
явление, войникът с разкаяние падна пред иконата на Пресвета Богородица. Той
остави ереста си и впоследствие постъпи в числото на братята на Иверския Атонски
монастир, където и завърши своя живот в строго подвижничество.
Щом войниците излязоха, вдовицата заедно със своя син започна коленопреклонно
и със сълзи да се моли пред светата икона. За да я запази от ново поругание,
още същата нощ тя я занесе на морския бряг и там горещо просеше от Небесната
Царица да я избави от царския гняв, а Своя образ - от потъване. След молитвата
тя целуна светата икона и я пусна в морето. Тогава за своя най-голяма радост
видя, че иконата не падна долу и не потъна във водата, а се понесе по вълните
по посока на запад. Утешена от това дивно чудо, жената благодари на Господа
и на Неговата Пречиста Майка, и увещаваше сина си да бяга от преследването на
иконоборците. Той се вслуша в думите и, прости се с нея и се отправи в град
Солун, а оттам - на св. Гора, където и прие монашество. Преселването на юношата
стана по особен Божий промисъл: именно от него Атонските пустинножители узнаха
за иконата, която беше пусната по водата от майка му.
Единствено Бог знае къде се криеше дълго време чудотворният образ
на светата Приснодева.
Изминаха почти два века от смъртта на никейския пришълец на Атон.
Една вечер иноците от Атонската Иверска обител видяха в морето огнен стълб,
който стигаше до небето. Това явление се повтори няколко дни и нощи поред. Междувременно
се събраха да го видят и пустинножителите от всички околни монастири. Щом се
приближиха до брега, те с радост забелязаха, че огненият стълб се извисява над
иконата на Божията Майка, която стоеше върху водата, но колкото иноците се приближаваха
към нея, толкова тя се отдалечаваше от тях.
Тогава иноците от Иверския монастир се събраха в църквата и със
сълзи молеха Господа да им дари чудесно явилата се в морето света икона на
Пречистата Богородица, и Той чу усърдната им молитва.
По същото време в Иверската обител се подвизаваше един старец -
преподобни Гавриил,
( Живял в Х век; паметта му се
празнува на 12 юли) родом от Грузия. Той се отличаваше със строг живот и с
прост характер, живееше като земен Ангел и небесен човек. На този благочестив
старец се яви насън Пресвета Богородица, сияеща в небесна светлина, и му каза:
- Извести на игумена и на братята, че Аз искам да им дам Моята икона
за покров и помощ. После отиди до морето и тръгни с вяра по водата - тогава
всички ще узнаят Моята любов и благоволение към вашата обител.
Старецът Гавриил съобщи на игумена за видението и на сутринта всички
монаси от Иверската обител се отправиха на брега с молебно пеене. Старецът безбоязнено
тръгна по водата като по сухо и се удостои да приеме в своите ръце светата икона.
Иноците я посрещнаха на брега с благоговейна радост, направиха там малък параклис
и в него три дни и три нощи се молеха пред иконата. После я внесоха в съборния
храм и я поставиха в светия олтар.
На другия ден, преди утренята, монахът, който отиде да запали лампадите
в храма, не намери иконата на мястото, където беше поставена. Изплашени, иноците
дълго време я търсеха и накрая намериха светата икона над монастирските врати.
Взеха я и я отнесоха на предишното място. Но на следния ден отново намериха
иконата над монастирските врати. Това се повтори няколко пъти, докато Пресветата
Дева не откри на преподобни Гавриил във видение насън Своята воля - каза му,
че не желае да бъде пазена от иноците, но Сама иска да бъде тяхна Пазителка.
От това време иноците построиха над монастирските врати църква в
чест на Преблагословената Богородица, където иконата се намира и до днес. По
името на обителта тази икона е наречена "Иверска", а според мястото на пребиваването
си над монастирските врати - "Вратарница" ("Портаитиса").
* * *
Забележително е едно от
пророчествата на Божията Майка. Когато на св. Гора бе настанало голямо смущение
и тревога, много атонски иноци започнали да се разотиват оттам: от всичко 40
хиляди братя на св. Гора в 1854 г. останали не повече от хиляда, а и те искали да
оставят земния дял на Божията Майка - предполагали, че св. Гора ще запустее. Тогава
Небесната Царица се явила на много отци и пустинножители, и им казала:
- Защо сте се изплашили толкова много и защо такива помисли влизат
в сърцата ви? Всичко това ще премине и ще свърши, и св. Гора отново ще се изпълни
с монашествующи. Ето, известявам ви, че докато Моята икона се намира на св.
Гора в Иверския монастир, от нищо не се бойте и живейте в своите килии, а когато
изляза от Иверския монастир, тогава всеки да вземе торбата си и да отива кой
където знае.
Оттогава атонските иноци всяка седмица започнали да идват в Иверския
монастир за да видят дали Иверската икона на Божията Майка се намира на своето
място.
Вестта за чудотворната икона чрез поклонниците се разпространила
и в Русия. Светейшият патриарх Никон (тогава все още архимандрит на Новоспаския
монастир) се обърнал към архимандрита на Иверския Атонски монастир Пахомий,
който бил известно време в Москва да събира милостиня за атонските обители,
с молба да му изпрати копие от чудотворната Иверска икона на Пресвета Богородица.
Заслужава да се разкаже и това, как се е рисувало това знаменито
чудотворно копие на иконата. "Щом пристигнахме в нашия монастир - описва в писмото
си архимандрит Пахомий, - събрах всички свои братя - 365 души, и отслужихме
дълго молебно пеене: от вечерта до разсъмване. Осветихме вода със свети мощи,
и с осветената вода обливахме чудотворната икона на Пресвета Богородица - старата,
"Вратарница", и събрахме тази светена вода в големия леген. След като я събрахме,
обливахме и новата дъска, която цялата беше направена от кипарисово дърво, и
пак събрахме тази света вода в легена, а после отслужихме Божествена и света
Литургия с голямо дръзновение. След светата Литургия дадохме тази светена вода
и светите мощи на иконописеца преподобноинок, свещеник и духовен отец, господин
Иамвлих Романов, за да смеси той светата вода и светите мощи с боите и да изрисува
светата икона. ( По - нататък се описва, че иконописецът употребявал храна само
в събота и неделя, а братята два пъти в седмицата извършвали всенощни бдения
и Литургии.) И тази икона (новонарисуваната) с нищо не се различава от първата
икона: нито на дължина, нито на ширина, нито ликът - и само се знае, че е нова,
а е като старата".
На 13 октомври 1648 г. тя била тържествено посрещната от жителите
на руската столица. Царицата Мария Илинична взела тази икона в своите палати,
а след нейната кончина иконата преминала у дъщеря и София Алексеевна, която
приела монашество в Смоленския Новодевически монастир - там иконата пребивава
и досега.
За Иверския параклис при Възкресенските врати, построен в памет
на посрещането на Атонската икона, било нарисувано и още едно копие от нея,
получило наименованието Московско (сега тази икона се намира в московския храм
в Соколники в чест на Христовото Възкресение). Великата светиня, Московската
Иверска икона е прославена от Господа с много чудеса.
Чудотворната Иверска икона е почитана не само от чедата на св. Православна
Църква, но и от хора от инославни изповедания. Имало е случаи, когато някои
от тях се намирали в тежка болест, без каквато и да е надежда на помощ от лекари,
и се обръщали с усърдна молитва към Небесната Царица. Милосърдната Застъпница
е дарявала изцеление и помощ на такива болни и със Своята чудотворна сила е
привлякла мнозина в лоното на Православната Църква.
В същия ден
разнуваме паметта на
светия мъченик
Флорентий, който беше от град Солун. Християнин по вяра и ревнител за истинското
благочестие, той порицаваше и изобличаваше вярата в лъжливите езически богове и
проклинаше служението им.
В същото време той проповядваше на много хора Християнската вяра
и ги увещаваше да изпълняват Божиите заповеди. Заради това св. Флорентий бе
отведен на съд пред областния управител и по време на разпита открито изповяда
вярата си в Господа Иисуса Христа, а езическите богове нарече "дърво, камък,
злато, сребро, мед и желязо, и безчувствени идоли". Тогава управителят се разяри
и заповяда да бъде подложен на мъчения. Биха го жестоко, стъргаха с остри железа
тялото му, а след това го хвърлиха в голяма огнена клада - там светецът се помоли
и с радост предаде душата си на Господа.
В същия ден
разнуваме и паметта на
преподобния наш отец Никита Изповедник. Той се роди в Пафлагония от
благочестиви родители. На 17-годишна възраст пристигна в Константинопол и бе
поставен за царски служител. Не след дълго бе издигнат и в достойнство на патриций
при византийския император Никифор
(802-811) и при сина му
Ставрикий.
Въпреки това св. Никита не обичаше светската суета и желаеше да
стане монах. Но императорът, както и следващият - Михаил Рангав
(811-813), не му позволиха да напусне столицата. Разрешиха му все пак да
пребивава в уединение в едно помещение близо до Златните врати. Там св. Никита
остана до възцаряването на императора - иконоборец Лъв Арменец
(813-820).
Натъжен от поруганието над светите икони, което бе настанало, св.
Никита напусна Константинопол, постъпи в числото на новоначалните братя в един
монастир близо до града и там живееше известно време. Междувременно иконоборците
научиха, че у него се намира икона на Спасителя, която той е взел от Рим, и
донесоха за това на императора. Скоро при св. Никита бяха изпратени чиновници,
които със заплахи се опитваха да го принудят да им предаде иконата, но той решително
им отказа. Тогава пратените намериха един инок, който им издаде мястото на светата
икона, влязоха в църквата, взеха я и изляха над нея всичката си злоба и гнусотии,
каквито можаха да измислят. От това кощунство св. Никита силно се натъжи, а
царските посланици на отиване му забраниха да излиза оттам под какъвто и да
е предлог.
Впоследствие, когато на императорския престол застана друг иконоборец
- Теофил
(в 829 г.), при св. Никита бе изпратен някакъв
царедворец Теодосий, който пред всички събрали се там го заплаши с изгнание ако
не признае патриарха - иконоборец Антоний
(821-832) и ако
не се отрече от иконопочитанието. Но преподобният отец му отвърна:
- Никога няма да престана да се покланям на иконата на моя Христос
Бог, а Антоний няма да нарека "патриарх", но "прелюбодей" и "престъпник"...
А ти прави каквото искаш.
Заради това мъжествено отстояване на Православната вяра, св. Никита
незабавно беше изгонен от обителта. Той благодари на Бога, взе със себе си трима
от братята и се отправи в друг монастир, където прекара Великия пост и времето
до празника Петдесетница, а след това остави и тази обител.
След дълго пътуване той най-накрая остана в един крайморски монастир
и там завърши живота си на 76-годишна възраст
(ок. 838 г.).
През своя живот, а също и след блажената си кончина св. Никита извърши
много чудеса.
В същия ден
разнуваме и паметта на
св. мъченик
дякон Вениамин. Той живя по времето на персийския цар Издигерд
(399-420) и обръщаше в Християнството мнозина персийци - езичници.
След време беше обвинен за това, хванаха го и го подложиха на жесток побой. После
го затвориха в тъмница, където остана 2 години. Един грък, изпратен в персийския
царски двор, разбра каква участ е постигнала св. Вениамин и помоли царя да го
пусне. Царят се съгласи, но при условие светецът да обещае, че няма да обръща
персите в Християнската вяра. Тогава гръкът даде такова обещание от лицето на св.
Вениамин, но той щом чу за това, каза:
- Не е възможно да помрача тази светлина, която приех в светото Кръщение!
О, за какви велики мъчения е достоен онзи, който е скрил дадения му талант,
както и този, който умишлено скрива Евангелското учение!
Царят не изтърпя да слуша тези думи и заповяда да подострят 20 спици
и да ги забият под ноктите на ръцете и нозете на светия мъченик. Но той всичко
търпеше и не го считаше за страдание, а за радост. Тогава царят се разяри и
заповяда да му наложат още по-жестоки мъчения. Накрая прободоха тялото му с
един грубо издялан кол и в това мъчение светият Христов воин предаде душата
си на Господа
(в 421 г.).
Начална страница
Съдържание за месеца
Азбучен указател
